Сали за малко да признае на Дик, че бяха искали да взривят „Полюс“. Как да обясни на човек, който е израснал в гората, съществуването на инструкциите?
След още няколко минути излязоха от облаците. Тук властваше синьото небе, сияеха звездите. Имаше видимост надалече.
Засега Дик беше спокоен. Той чакаше да се появи „Полюс“.
„Полюс“ лежеше в котловината, точно същият, както и миналата година.
Катерът направи кръг над него. Следите на Олег и Сергеев не се забелязваха никъде.
— Може би са вътре? — каза Дик. — Все пак е студено.
Сали спусна катера до люка. От него висеше трапът, който бе оставил тук лекомисленият Павлиш. „Добре, че е лекомислен“ — помисли си Сали.
Двамата с Дик обиколиха кораба, надникнаха в отсека за управление и в склада, после се спуснаха в отсека, в който беше планетарният катер, защото Сергеев и Олег можеше да са в него и да се опитват да установят връзка.
Но не намериха никого.
Излязоха от „Полюс“. Дик беше мрачен. Наоколо цареше зловеща космическа тишина.
— Ще продължим ли да търсим? — попита Дик, страхувайки се, че Сали ще каже, че е уморена и трябва да се връщат.
— Почакай. Първо ще се свържем.
Сали повика станцията и каза на Павлиш, че е била в селцето, а сега е долетяла до „Полюс“. Но не е намерила хората. После попита как се чувстват децата. Дик леко се усмихна — не биваше да наричат Мариана дете. Смешно беше.
Павлиш каза, че всичко е наред, после добави:
— Долитайте по-скоро тук. Аз ще те сменя.
— Не съм уморена.
— Аз имам биотърсач, забрави ли? Няма да ги намерите без него. Може да ги е затрупал снегът, може да са се заблудили.
— Прав си — съгласи се Сали.
— Какво има той? — попита Дик с надежда.
— Прибор, който може да намери органична материя.
Сали съобрази, че Дик никога не е чувал този термин, и започна да търси друг вместо него. Но Дик каза:
— Разбрах.
И наистина беше разбрал. Вайткус им преподаваше химия.
Катерът рязко се издигна над котловината.
— Само ще те помоля — обади се Дик — първо да направим един кръг над планините.
— Павлиш е прав, с биотърсача ще е по-лесно.
— Знам.
Тя беше съгласна с Дик. Никой от тях не го каза на глас, но и двамата разбираха, че ако хората са се заблудили, то в този мраз всяка минута можеше да се окаже фатална. Разбира се, ако на мястото на Сали беше Клавдия, тя никога не би се съгласила да губи време, кръжейки над снежните планини. Тя би доказала, че за доброто на заблудилите се е по-добре да се изгуби половин час, но да се отлети до станцията, а след това да се използва биотърсачът. Но Сали не беше толкова благоразумна. Така че те полетяха надолу, описвайки големи зигзази, обследвайки широка няколко километра ивица.
И се оказаха прави.
Когато се спуснаха до горната граница на облаците и осъзнаха, че ще се наложи да прекъснат търсенето, Дик зърна със зоркия си поглед черна точка върху снега далече вдясно.
— Завий! — закрещя той.
Точката беше неподвижна. Сали също я видя и така рязко завъртя катера, че Дик едвам се задържа в креслото си.
Точката бързо нарастваше и в този момент те видяха, че тя помръдва. Това беше странна безформена буца, чиито размери се увеличаваха. Вече се спускаха към нея, когато осъзнаха, че буцата всъщност са двама души, които, непрекъснато падащи и ставащи, бяха вкопчени един в друг и затова изглеждаха като едно същество.
Когато катерът се спусна в снега на двайсетина метра пред Сергеев и Олег, те не го видяха — бяха заслепени от снежното сияние. Пред очите на Дик и Сали, които изскочиха от катера, те отново паднаха и с усилие, глухо ръмжейки, започнаха да се надигат на колене.
— Олег! — закрещя Дик, хвърляйки се към бавно помръдващата се купчина от тела. — Олег, аз съм тук! Чуваш ли ме? Олег, това съм аз! Това сме ние! Долетяхме!