Дик цепеше чуканчетата. За из път бяха взели от най-добрите дърва. Те горят бавно. Томас отвори торбата със сушените гъби, извади котлето на триножник.
— Олег — каза той, — подай водата.
Водата беше в торбата на Олег в съдинка от тиква. Томас трябваше само да направи две крачки и да я вземе. Олег разбра, че Томас говори така с възпитателна цел. Не иска да заповяда на Олег да стане и да свърши нещо. А той нима е мързелувал — заедно закачиха палатката, огънят гори. „Следващия път ще се уморя по-малко и ще се хвана на работа. Нали мъкнах и торбата на Мариана…“
Но, разбира се, Олег не каза нищо на глас. И още преди да се надигне, Дик протегна дългата си ръка и побутна торбата на Олег към Томас.
— Нека почива — каза той равнодушно, без никакво чувство. — Уморил се е. Две торби носеше.
— Нека си полежи — съгласи се Томас.
Олег седна.
— А какво има за вършене? — попита той. — Когато трябва, аз не се крия.
— Чакай, Томас — каза Мариана, — аз сама ще застроя врялата вода. Ти не знаеш колко гъби да сложиш.
— Имах чувството — каза Дик, — че някой върви зад нас.
— И ти ли? — попита Олег.
И в този момент чуха нечии тежки стъпки край входа. Дик скочи към арбалета. Томас се наведе над огъня, готов да грабне главня. Стъпките стихнаха. Стана много тихо. Чуваше се как редки дъждовни капки падат от козирката над входа.
— Навреме успяхме — каза Мариана.
— Тихо!
Но зад блестящата завеса от рибешки кожи, по която танцуваха отблясъци от пламъците, цареше тишина.
Стиснал здраво копието, Дик пристъпи към завесата, предпазливо повдигна крайчето и надникна навън.
Олег гледаше широкия му напрегнат гръб и чакаше. Би трябвало също да вземе копието… Но това е работа на Дик. Несправедливостта на тази мисъл бе очевидна за Олег, но можеше да се утеши с това, че неговата работа е друга. Той трябва да види онова, което на другите не им е интересно да виждат. Старика се надява на него…
До огъня Мариана разделяше гъбите от сушените солени ягоди, тя винаги ги вареше отделно, а после ги смесваше. Беше коленичила, ръкавите на якето — запретнати, тънките ръце — покрити със синини и белези. Олег си помисли, че Мариана има красиви ръце, а белезите са дреболия, всички имат белези.
Томас също гледаше бързите ръце на Мариана, гледаше как се е вглъбила в свещенодействието, което за него, пришълец на тази планета, нямаше смисъл, виждаше белезите по ръцете й — цената, която е взела гората за учението, и си мислеше за пропастта, която селцето издълбава между него и тези момчета и момичета, които сега чудесно ще си заспят на каменния под, без да се завиват и без да усещат влажния пронизващ студ, а миризмата на тия растителни октоподчета, които наричат гъби, не им е противна, те са свикнали с тая миризма… впрочем тук децата миришат не като у дома. Дори собствените деца. И Рут, дето е само на осем години, ако попадне в гората, може и да не загине, във всеки случай от глад няма да умре. Гората, макар и опасно, коварно място, гората за тях е своя. И ако той, Томас Хинд, е човек в тази гора, то те са еленчета, зайчета или дори вълчета — не най-силни, но по-хитри от мнозина други, ще оцелеят.
Мариана захапа една съмнителна гъба, тихо изписка и я захвърли в ъгъла. А на вид — гъба като гъба…
Навън пак тежко премина някой, почти докосвайки полупрозрачната завеса. „Проклети призраци на мрака. Слонове бродят, не бих се учудил, ако са и отровни… Децата са уморени, но Дик изглежда готов още сега да подгони чакали из пущинака. Олег, разбира се, е по-слаб. Умно момче…“
Завесата се полюшна, нощният гостенин явно бе решил да я откъсне. Томас взе главня и изпревари Дик, надникна навън в мъгливия сумрак. Някаква тъмна сянка отплува назад, разтвори се в сивата мъгла, сякаш шегобиец дърпаше към себе си надут балон.
— Не знам — каза Томас, — досега такова нещо не съм виждал.
— Ще трябва да дежурим край огъня — каза Дик.
— На мен никак не ми се спи — каза Олег.
— Да имахме сега един добър пистолет — каза Томас.
— След пет минути супата ще е готова — каза Мариана. — Вкусна супа. Леля Луиза се постара, подбра ни само бели гъби.
Нейде в далечината нещо млясна, раздаде се тътен. После пъргав тропот на многобройни нозе и блеене. На няколко гласа.
Мариана скочи на крака.
— Козли!
— Твоя вече го изядоха — каза Дик. — Кой ли ги гони?
— Отровен слон — каза Томас неочаквано дори за самия себе си.