— Кой? — учуди се Мариана.
Дик се разсмя.
— Значи така ще го наречем — каза той.
Блеенето премина в пронизителен писък, така пищи дете. После всичко стихна. И пак тропот.
— Мисля, че тях ги писка бялата гъба — каза Олег.
— Кои? — попита Дик.
— Отровните слонове.
— Това са зли духове, Кристина ми е разказвала — каза Мариана.
— Няма зли духове — каза Олег.
— Ти опитай да навлезеш по-навътре в гората — каза Дик.
— Мълчете! — прекъсна ги Томас.
Козлите пробягаха нейде съвсем наблизо. След тях с бавни и меки стъпки се движеше преследвачът. Хората отстъпиха назад, та огънят да е между тях и завесата. Непознатите зверове са страшни, защото не знаеш нрава им.
Завесата се дръпна настрани, разпори се по диагонал и в пещерата нахълта космато зелено същество, на ръст колкото човек, но тумбесто, на четири крака, с костени шипове по гръбнака, стърчащи от козината като верига стръмни хълмове над гората.
Звярът трепереше ситно-ситно. Малките му червени очи гледаха безсмислено и обречено.
Дик се прицели внимателно с арбалета.
— Стой! — викна Мариана. — Та това е козел!
— Правилно — прошепна Дик, без да помръдне и дори без да движи устни. — Това е месо.
Но Мариана вече бе заобиколила огъня и отиваше към козела.
— Чакай! — опита се да я спре Томас.
Мариана отметна ръката му от рамото си.
— Това е моят козел — каза тя.
— Твоят отдавна е пукнал — каза Дик, но отпусна ръката с арбалета; още имаха месо, а Дик не обичаше да убива просто така. Ловците убиват само колкото могат да носят.
Козелът отстъпи назад. И застина. Явно това, което го дебнеше вън, беше по-страшно от Мариана. Мариана се наведе, бързо извади от торбата вкусна сушена гъба и я протегна към козела. Той въздъхна, подуши, зина като хипопотам и послушно изхрупа подаръка.
Първото дежурство пое Олег. Козелът не си отиваше. Беше отстъпил до стената, сякаш искаше да се слее с нея, гледаше с едно око Олег и от време на време шумно въздишаше. После започна да се чеше о стената.
— Ще ни напълниш с бълхи — каза Олег. — Кротувай да не те изгоня.
Внимателният, немигащ поглед на козела създаваше впечатление, че той слуша и разбира, но всъщност козелът се вслушваше в ставащото навън.
Гледайки догарящия огън, Олег неусетно задряма. Струваше му се, че не спи, а вижда как над главните излитат сини искри и танцуват по двойки, сплитат се в хоровод. Козелът ахна и заблея, затропа с копита. Олег се сепна, не съобрази веднага къде е и чак след секунда-две разбра, че козелът вече не е на предишното място — отскочил е в дъното на пещерата, а през дупката на завесата нахлува някаква сива пъпчеста маса, прииждайки бавно като тесто в пещерата. В нея имаше някакво тъпо любопитство, увереност, упорство, а козелът отчаяно блееше, молеше да го спасят — явно беше решил, че тестото е дошло специално за него. Кой Знае защо, Олег успя да си помисли, че тая маса е прекалено грозна за нощен призрак, той шареше с длан по камъните и все не намираше арбалета, а не можеше да откъсне поглед от близката прииждаща маса, която изпускаше задушлива кисела миризма. И затова видя как от хълбока на зловещата твар изведнъж щръкна арбалетна стрела, заби се в тестото до половината, хлътна в него и веднага тестото се стегна леко и бързо, сви се и изчезна, краищата на разкъсаното място се събраха и завеската лениво се разлюля.
Олег най-после успя да наведе поглед, арбалетът лежеше на два сантиметра от разперените му пръсти. Дик седеше на пода, стегнат, свеж, сякаш изобщо не бе лягал да спи. Той отпусна арбалета и каза:
— Май не си струваше да стрелям. Да бях поизчакал.
— Тогава защо стреля? — попита Мариана, която, без да става, беше протегнала ръка и галеше тънките бронирани крака на козела, който хлипаше като дете и се жалваше на Мариана колко го било страх.
— Олег се беше вкаменил, а онова нещо вече го наближаваше — каза Дик, без желание да упрекне или да обиди Олег, просто каза каквото мислеше. Той винаги казваше каквото мисли. — Нямах време да вадя главня от огъня.
— Задряма ли? — обърна се Томас към Олег.
Томас лежеше омотан в одеяло, отпуснал глава върху торбата със сушено месо. Беше му студено, по-студено, отколкото на другите, така и не можеше да привикне със студа. „На него ще му е най-трудно, когато застудее истински“ — помисли си Олег. И каза: