— Задрямах. Неусетно. Козелът ме събуди.
— Браво, козленце — каза Мариана.
— Добре, че те събуди — каза Дик и легна на една страна. Дланта му докосваше дръжката на арбалета, изрязана точно и красиво, сам я беше правил. — Онова чудо щеше да ни излапа…
И заспа, преди да довърши.
На Томас не му се спеше. Той стана и смени Олег, момчето се опита да спори, но бързо прие, очите му се затваряха — веднага се просна на пода. Томас се наметна с одеялото. Добре би било да сложи още дърва в огъня, но те трябваше да се пестят, не бяха толкова много, а тепърва щеше да става студено. Той си спомни колко студено беше, когато за пръв път вървяха към превала. Смъртоносно и безнадеждно студено. Най-далече стигнаха втория път. Но пък от онзи поход се върнаха само двама. Той и Вайткус.
Томас погледна децата. Защо не усещат, че да се спи на камъните е кораво и студено? Какви промени са станали в метаболизма им през тия години? Те са естествени диваци, гледащи него, стареца, с учтивото снизхождение на аборигени. Колкото и да ги плаши Борис, те с всяка изминала година се вписват все по-успешно в този свят на мократа гора и сивите облаци. А Борис е и прав, и греши. Прав е, че преминаването към диващина е неизбежно. Томас вижда това и в собствената си дъщеря, и в другите малчугани. Но очевидно точно това е единственият изход, единствената възможност да се спасят. А превалът е онзи символ, в който вече никой не вярва, но от който е трудно да се откажеш.
Козелът пристъпи от крак на крак, потропа с копита по скалата. Дик отвори очи, ослуша се, без да мръдне, и пак заспа. Мариана насън се присламчи до Олег и сложи глава на рамото му. Така е по-уютно. Далече в гората нещо избумтя и се разнесе бавен, затихващ тътен. Томас избра една по-тънка цепеница и я сложи в огъня.
Когато съмна и през разкъсаната завеса нахлуха синкави струйки мъгла, далече в гората заскрибуцаха скокливчета, приветствайки новия ден. Дик, който дежуреше край угасналия огън и дялаше пръчки за арбалетни стрели, грижливо прибра пръчките в торбата и спокойно заспа. Затова никой не видя как козелът излезе от пещерата. Като се събуди, Мариана се огорчи, изскочи навън и тичешком обиколи скалите — от козела нямаше и следа.
— Мразя го — каза тя, като се върна.
— Затова, че не ти благодари ли? — попита Олег.
— По-добре му е с нас, по-безопасно.
— Жалко, че призори не му пуснах една стрела — каза Дик. — Мислех да го направя, но после реших, че е по-добре през деня.
— Не е честно — каза Мариана. — Той ни спаси нощес.
— Едното няма нищо общо с другото — каза Дик. — Нима не разбираш? При това козелът мислеше само за собствената си кожа.
Олег взе кожената кофа и тръгна да търси вода.
— Вземи си копието — каза Мариана.
— И не се отдалечавай — каза Томас.
— Не съм малък — възрази Олег, но все пак взе копието.
Мъглата още не се бе разсеяла, криеше се в низините, облаците бяха слезли до самата земя и тук-там между тях и възглавниците от мъгла се протягаха сивкави връзки, сякаш, прелитайки облаците, подаваха ръце на мъглата и я викаха със себе си. Но мъглата искаше да спи и не обичаше да лети по небето. Олег си помисли, че охотно би полетял с облаците вместо мъглата на юг, към големите гори, към морето, където ходиха миналата година Сергеев, Вайткус и Дик. С тях беше и Познански, но той не се върна. Не успяха да стигнат далече и изобщо не видяха морето, защото горите там са големи, пълни с хищни лиани, зверове и отровни гадини, и колкото по-топло става, толкова повече са съществата, опасни за човека. Но ако летиш с облаците, можеш да се носиш над върхарите на дърветата и над морето като облачните птици, които при хубаво време понякога се мяркат като сенки из облаците, но никога не кацат на Земята. Разбира се, хората умеят да летят, дори много по-бързо от облаците. Но в селцето всичко трябва да се започва от нулата. И не е лесно, защото няма инструменти и време. Олег искаше да направи балон, но за балон трябват много рибешки кожи, конци и игли, а никой освен дечурлигата и стареца не искаше да му помага.
— Това е хубава абстрактна идея — каза тогава Сергеев. — След стотина години непременно ще се захванем с нея.
А Старика отвърна:
— След стотина години всички благополучно ще сме я забравили. Ще си измислим богове, които живеят в облаците и забраняват на нас, смъртните, да се приближаваме до тях.
Така и си останаха само с мисълта за балона.