— Томас — тихичко рече Олег, — аз се стоплих. Хайде да се сменим.
— Не, няма нужда — прошепна Томас, но устните не го слушаха.
Олег мълчаливо се прехвърли от другата му страна. Рибешката кожа на палатката пропускаше студа, тая нощ всички спаха под одеялата, дори Дик, който твърдеше, че може да спи и на снега.
— Благодаря — каза Томас. Тресеше го.
Мариана се събуди и веднага разбра всичко.
— Ще стопля вода — каза тя и зашумоля с връзките на торбите.
Щом съобрази, че хората са се събудили, козелът скочи, затрополи наоколо, заблея умолително — изглежда, му бе доскучало през нощта. Дик хвърли одеялото си на Томас и бързо пролази навън.
— Най-важното — извика той — е да се движиш! Вижте, чудесно е!
Олег се застави да излезе подир Дик.
Долината, до чийто край стигнаха снощи, беше покрита със сняг. Снегът бе навалял през нощта — бял и чист, много по-светъл от облаците, които в сравнение с него изглеждаха съвсем виолетови. Козелът стоеше наблизо и изтъргваше ледени висулки от козината си. Бялото платно на долината опираше до стръмния скат на платото. Храстите по склона бавно мърдаха клони, вдигайки около себе си облачета сняг.
Дик беше недоволен, че хабят дървата по-бързо, отколкото очакваха, но каза това само на Олег, и то тихо, когато се отдалечиха от мърлявото хълмче на палатката.
— Не трябваше да вземаме Томас — каза той. — Ще боледува.
— Без него трудно ще минем превала — каза Олег.
— С него ще е още по-трудно — каза Дик и пусна една арбалетна стрела към някаква тъмна ниша в скалата. Олег не видя там нищо, но в нишата се надигна облаче снежен прах, отвътре изскочи заек и с големи скокове хукна да бяга, отметнал хоботчето на гърба си. По дирите му тъмнееха капки кръв.
— Ще отида да го взема — каза Дик. Той си оставаше на същото мнение.
С Дик трудно се спореше, защото, когато бе сигурен, той не продължаваше спора, а просто си тръгваше. А най-точните думи идват по-късно и излизаше, че Дик надделява дори ако не е прав.
„Как ще стигнем без Томас? — мислено продължаваше разговора Олег. — Нали най-важното дори не е пътят, а как ще се държим по-нататък. Та ние сме диваци, които никога не са виждали велосипед, и затова не знаем велосипед ли е, или локомотив? На Дик му се струва, че знае всичко, което може да потрябва на човек в селцето или в гората. Може би се страхува да попадне в друг свят, където не е най-силният и най-бързият?“
Мариана запали огън. Козелът вече бе свикнал с огъня и реши, че той с нищо не го заплашва, затова веднага взе да се пъха в пламъците и Мариана викна на Олег да дръпне проклетото животно. Да издърпаш възрастен козел е почти неизпълнима работа, но Олег се постара. Напердаши козела с дръжката на ножа, той обаче явно реши, че го галят, и възторжено квичеше.
Томас бързо крачеше по снега, за да се стопли. Ходеше прегърбен, загърнат с одеялото, и на Олег му се стори, че Томас е съвсем стар, макар да знаеше, че е само на четирийсет години. Веднъж Егли каза, че незнайно защо, процесите на стареене в селцето протичат по-активно, а леля Луиза добави тогава, че при такава диета всички трябвало отдавна да ритнат камбаната. Всички имаха безкрайни гастрити, алергии, бъбреците на по-старото поколение за нищо не ги биваше. Вярно, децата бяха сравнително здрави. И селцето извади късмет, че повечето местни микроби не се бяха приспособили към човешкия метаболизъм. Още не се бяха приспособили, каза тогава леля Луиза.
— Жалко, че тук няма блато — каза Марианка. — Щях да ви набера трева, знам каква.
— А защо не набра предварително? — попита Олег.
Мариана познаваше тревите по-добре от всички останали в селото.
— Странен човек си ти! — учуди се Мариана. — Тази трева трябва да се яде веднага, докато е прясна, как ще я запазиш?
На нея винаги й се струваше странно, че другите не знаят каквото знае тя.
— Олег — повика го Томас, — ела насам.
Той се отпусна върху палатката и се намръщи.
— Пак ме боли гърбът.
— После ще ви разтрия — каза Мариана.
— Благодаря, не помага — усмихна се Томас. Той приличаше на врана, както им я рисуваше Старика в часовете по биология. Тъмна птица с голям заострен нос. — Слушай, помниш ли къде крия картата? Всичко може да ми се случи.
— Нищо няма да ви се случи — каза Олег. — Нали вървим заедно.
— И все пак да не рискуваме. Ще се справиш ли с картата?