Картата беше нарисувана на парче хартия — най-голямата ценност в селцето. Олег винаги изпитваше към хартията особено чувство. Дори неизписаният лист имаше някаква магическа връзка със знанието — хартията беше създадена тъкмо за да го изрази. Тя сякаш олицетворяваше божественото.
Прекъсвайки от време на време заради пристъпите на кашлица, Томас накара Олег да покаже на картата пътя към превала. Маршрутът беше познат, мислено го бяха изминавали заедно с Вайткус и Старика, само че в селцето беше невъзможно да почувстват истински същината на пътя, разстоянието, студа — у дома беше топло, уютно горяха светилници, а зад стената шумолеше дъждец…
Дик донесе заека. Козелът, кой знае защо, се уплаши от безжизненото телце, избяга към урвата и спря там, поклащайки съкрушено глава.
— Усеща какво го очаква — каза Дик и хвърли заека на камъните. — Хайде да го изядем сега, по-бодро ще вървим. И за Томас е полезно. Вярно, още по-полезно е да се напие човек с гореща кръв, аз на лов винаги правя така. Но ти, Томас, няма да пиеш, нали?
Томас отрицателно поклати глава.
— Какво правите? Картата ли гледате? — попита Дик.
— Томас поиска да я прегледаме пак, в случай че с него стане нещо.
— Глупости — каза Дик, като клекна и започна ловко да дере заека, — ти още можеш да вървиш. А ако ти стане зле, ще се върнем.
Олег разбираше, че Дик не иска да обиди Томас. Той от самото начало казваше, че Томас може и да не стигне до края.
— Нищо — каза Томас, без изобщо да показва, че равнодушният тон на Дик му е неприятен, — по-добре да се застраховаме.
Докато пиеха чай — вряла вода с коренчета, козелът се приближи, но не откъм страната, където Дик бе хвърлил заешката кожа, а от другата, сякаш гледаше да се загради от нея с огъня и палатката. Той тежко въздишаше и Мариана му хвърли няколко сушени гъби.
— Излишно е — каза Дик. — Гъбите и на нас ни трябват. Може да стане тъй, че нищо друго да не намерим. Как ще вървим обратно?
— Там, отвъд превала, има храна — каза Томас.
— Не знаем дали има, или вече няма — възрази Дик. — Глупаво ще е да умрем от глад. А в студовете трябва да се яде много.
— В краен случай ще изядем козела — каза Олег.
— Защо в краен? — попита Дик. — Непременно ще го изядем. И то скоро. Иначе ще избяга.
— Не си го и помисляй — каза Мариана. — Не бива.
— Защо? — учуди се Дик.
— Защото козелът е добър. Ще се върне с нас в селцето. И ще живее. Време е да си имаме свои животни.
— Ще ти доведа хиляда такива козли — каза Дик.
— Не е вярно, само се хвалиш. Няма да доведеш. Не са толкова много в гората. И ако не поиска, няма как да го доведеш.
— Тогава ще взема теб, ти умееш да разговаряш с животните — каза Дик и почна да реже заека на равни части, за всички по равно.
— Никакво убиване! — каза Мариана. — Тя ще си има малки.
— Кой? — попита Олег.
— Козелът — каза Мариана, — по-точно козелката.
— Значи е коза? — попита Томас.
— Да, козелка е… коза. Знам.
— Мариана е права, нека си живее козата — каза Томас. — Полезно е да се мисли за утрешния ден.
— И освен това да се мисли как да не умрем днес — каза Дик.
— Ще храним козата — каза Мариана.
— Не си го и помисляй — каза Дик.
— Аз ще й давам от моето. — Мариана изпъна острата си брадичка напред и се втренчи в Дик. Той бе привел глава настрани и я разглеждаше като някакво непознато зверче.
Томас стана пръв и отиде да сгъва палатката. Тресеше го.
— Дали да не се върнеш? — попита го Дик.
— Късно е — каза Томас. — Ще вървя.
— Ти ум имаш ли? — каза Мариана, ядосана на Дик. — Какви ги говориш! Томас сам няма да се добере до селцето.
— Олег може да тръгне с него.
Дик каза това, за да има последната дума за себе си.
— Време е да тръгваме — каза Томас. — Ако днес се движим добре, може да излезем на платото. Миналия път закъсахме в тая клисура. Имаше сняг до кръста. И виелица.
Томас тръгна напред по широкото русло на ручея, който при силни дъждове сигурно се превръщаше в поток, а сега само едва-едва ромолеше по камъните, разкъсвайки ледените корички, изникнали през нощта по бреговете.
Козата първо се юрна напред, сякаш да им покаже пътя, а после размисли и спря. Дик й се закани с пръст, но тогава козата въздъхна и се помъкна след хората, макар че от време на време спираше и досадно блееше, уговаряше ги да се върнат.