Времето поомекна, снегът под краката почна да се топи, стана хлъзгаво, през деня се наложи десетина пъти да пресичат ручея, който лъкатушеше из долчинката, мяташе се ту към единия стръмен склон, ту към другия, и краката на всички се вкочаниха.
През целия следващ ден долчинката, по която течеше ручеят, постепенно се стесняваше, каменните тъмни стени ставаха все по-стръмни и се сближаваха, забулвайки ручея с вечна сянка. Шумът му стана мрачен, отразяваше се от стените като в бъчва. Беше неуютно и страшно — досега никой от тях освен Томас не бе идвал в планината, дори Дик изгуби вечната си самоувереност, не избързваше напред, все се озърташе нагоре, сякаш се боеше да не му падне камък на главата, и често питаше Томас:
— Е, колко остана? Скоро ли ще излезем?
— Привечер ще излезем — отговаряше Томас.
Както всички други, Томас се беше загрял, дори се изпоти, почти не кашляше и вървеше по-бързо от предния ден. Само понякога се хващаше за хълбока.
— Познавате ли местата? — попита Мариана.
Тя вървеше отзад и подкарваше козата, на която цялото това пътешествие окончателно й беше омръзнало, затова често спираше и се озърташе, сякаш умоляваше Мариана да я пусне обратно на воля в гората.
— Как да ти кажа — отвърна Томас. — Миналия път не се добрахме дотук. А когато идвахме от превала преди петнайсет години, тук имаше сняг, дните бяха къси и почти не поглеждахме настрани. Тогава припламна надежда, за пръв път припламна, но бяхме много уморени. Пътят оттук до селцето ни отне повече от седмица.
Дик, който вървеше отпред, изведнъж застина и вдигна ръка.
Всички спряха. Дори козата спря, сякаш бе разбрала заповедта.
Стиснал здраво арбалета, Дик бавно тръгна напред. Наведе се.
— Гледайте! — извика той. — Наистина са минали оттук.
Зад един голям камък мътно проблясваше и се отразяваше в плиткото вирче на ручея някаква чудесна вещ. Беше направена от бял метал и приличаше на сплескана топка с бял израстък отгоре. Имаше и ремък, така че да може да се носи през рамо.
Дик вдигна предмета и каза:
— Сигурно камък го е затиснал.
— Не, не е бил камък. Така трябва да бъде — каза Томас, като пристъпи към Дик и взе предмета. — Тук е имало лагер. И някой… Вайткус! Това е манерката на Вайткус. Ех, че ще се зарадва, като му я занесем!
— Манерка ли се нарича? — попита Мариана.
Томас разклати предмета във въздуха и всички чуха как вътре се плиска вода.
— Удобно нещо — каза Дик.
— Специално е направена плоска — обясни Томас, докато предпазливо развинтваше капачката, — за да се носи по-удобно на бедрото.
— Красива е — каза Мариана.
— Ще ходя с нея на лов — каза Дик. — На Вайткус не му трябва. Той така и така боледува.
Томас вдигна манерката към носа си и помириса.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Да се побърка човек!
— Какво става? — попита Олег. Искаше му се да подържи манерката.
— Приятели, та това е коняк! Разбирате ли, коняк!
Козата се дръпна настрани и учудено заблея, викаше ги при себе си.
Олег отиде до нея. В една вдлъбнатина зад купчина камъни лежеше камара метални кутии и малки тенджерки — такова съкровище виждаше за пръв път.
— Томас! — извика той. — Виж още какво сте забравили!
— Не сме го забравили — каза Томас. — Разбираш ли, тогава повярвахме, че ще стигнем до гората, и за последен път ядохме. Това са консервени кутии, разбираш ли? Ненужни консервени кутии.
— Ненужни ли?
— Тогава ни се струваха ненужни. — Томас отново поднесе манерката към носа си и я подуши. — Ще се побъркам. Това е сън.
— Значи е вярно, че сте минали оттук — каза Дик. — А аз понякога си мислех, че не сте идвали, че селцето е съществувало винаги.
— Знаеш ли, понякога и аз си мисля така — усмихна се Томас.
Той отпи малко от манерката, само една глътка, и примижа.
— Ще живея — каза той. Закашля се, но не престана да се усмихва.
Мариана събираше консервни кутии и ги подреждаше в торбата. Козата често въздишаше, охкаше, кутиите не й се нравеха. Бяха чужди.
— Недей да ги мъкнеш — засмя се Томас. — Няма смисъл! Та това са празни кутии. Ако ти трябват, ще си вземеш хиляда. Разбираш ли?
— Не знам — трезво отвърна Мариана. — Ако не намерим друго, те поне ще ни свършат работа. Няма да се върнем с празни ръце. От тия кутии баща ми ще направи всевъзможни неща.