— Какво търси? — прошепна Мариана.
— Охлюви — каза Олег. — Видях я как намери охлюв.
— Мислех, че тук е студено за тях.
— Щом ние живеем, значи и други могат.
— Нищо няма тук — каза Дик, — спете.
Томас се разкашля. Мариана пак му даде да пие. Чуваше се как зъбите му тракат по ръба на канчето.
— Трябваше да се върнеш — каза Дик.
— Късно е — въздъхна Томас, — до селцето няма да стигна.
— Глупак си ти, Дик — каза Мариана, — забравяш законите.
— Нищо не забравям — повиши глас Дик. — Знам, че сме длъжни да се грижим за болните. Знам какво е дълг, не по-зле от теб го знам. Но всички ми повтаряха едно и също: ако сега не стигнем до превала, ако не донесем желязо и инструменти, селцето може да загине. Не съм го измислил аз. Аз не вярвам, че селцето ще загине. Много добре си живеем и без всякакви щуротии. С арбалет мога да поваля мечок от сто крачки.
— То се знае — каза Олег, — нали имаш железни върхове на стрелите. Ако Сергеев не ги ковеше, как щеше да повалиш мечок?
— Мога да направя острие и от камък. Не е до материала, а до умението. Сега пък ни пратиха тук, в планината…
— Никой не те е карал насила. Сам тръгна — каза Олег.
— Да, сам. Но всички знаете — всеки момент ще завали сняг. Ако се мъкнем едва-едва, може и да не се върнем.
— А ти какво предлагаш? — попита Олег.
Томас и Мариана не се намесваха в спора им, но внимателно слушаха. На Олег му се струваше, че дори козата е притихнала и се ослушва.
— Предлагам да оставим тук Мариана и Томас. Да им дадем одеяла и храна. А ти и аз с малко багаж ще дотичаме до превала.
Олег не отговори. Разбираше, че не бива да оставят Томас. Не бива да го лишават от цел. Това ще го убие. Ами ако Дик си помисли, че Олег го е страх да продължат двамата?
— Уплаши ли се? — попита Дик.
— Не за себе си — каза най-после Олег. — Ако Томас е болен, няма как да защитава Мариана. А Мариана — него. Ами ако дойдат зверове? Ако тук има хищници? Как ще се справи тя?
— Марианче, ще се справиш ли? — Дик не попита, а сякаш заповяда, като че имаше право да заповядва.
— Ще стигна дотам — каза Томас. — Ще стигна, не бойте се, приятели. Трябва да стигна… вървя натам вече от шестнайсет години.
И гласът на Томас беше горещ, бърз, сякаш пълен със сълзи.
— Тогава спи — каза Дик след дълга пауза, в която никой не се съгласи с него, но и никой не го разубеди.
А на сутринта спорът се прекрати сам по себе си. По много проста причина. Когато Олег стана пръв — главата го болеше, краката му бяха като дървени, гърбът му бе премръзнал до вътрешностите, — излезе от вдлъбнатината, примижа от ярката светлина, изтича зад скалата по нужда и видя върху бялата равнина на платото верига вдлъбнатини, които отначало дори не можа да разпознае като следи — сякаш някой бе притискал в снега големи бъчви.
Олег събуди Дик и двамата предпазливо тръгнаха по следите натам, накъдето сочеха отпечатъците от нокти. Дирята свършваше пред една отвесна скална стена — този звяр можеше да се катери и по скалите.
— Какъв ли е? — шепнешком попита Олег.
— Ако легне върху къща, ще я смачка — каза Дик. — Да можеше да ни падне на прицел.
— Безнадеждна работа — каза Олег. — Дори с твоя арбалет. Няма да му пробиеш кожата.
— Ще се постарая — каза Дик.
— Къде бяхте? — попита ги Мариана, която палеше огън. — Температурата на Томас е спаднала. Чудесно, нали?
— Добре е — съгласи се Олег.
Те разказаха за следите, защото Мариана така или иначе щеше да ги види. Но тя не се уплаши. Малко ли животни се въдят наоколо! Далеч не всички са зли и опасни. Животните си имат свои грижи.
— Сядайте да закусим — каза Мариана.
Томас изпълзя от палатката. Беше бледен и слаб. Държеше манерката. Докато сядаше до Олег, отвинти капачката и пийна малко.
— Трябва да се сгрея — дрезгаво каза той. — Някога лекарите са предписвали червено вино на слабите и болните.
Мариана се пресегна за торбата си.
Отвътре се търкулна гъба.
Торбата беше разкъсана, изподъвкана. И празна.
— Къде са гъбите? — обърна се Мариана към Томас. Сякаш той трябваше да знае къде са.
Дик скочи.
— Къде беше торбата?
— Толкова бях уморена — каза Мариана. — Мислех, че съм я пъхнала под палатката, а тя е останала навън.