— Къде е онова добиче? — тихо попита Дик.
— Да не си се побъркал? — развика се Мариана. — Може пък да не е козата.
— А кой? Ти ли? Томас? Или аз? Какво ще ядем сега?
— Имаме и месо — каза Мариана.
— Покажи го. Може и то да е изчезнало.
— Че защо й е на козата да яде месо? — каза Мариана.
Дик излезе прав. От месото бяха останали само двайсетина резенчета.
— Не се шегувам. — Дик вдигна арбалета си от снега. Козата сякаш разбра какво я заплашва и пъргаво отскочи зад скалата.
— Няма да ми избягаш — каза Дик.
— Чакай! — намеси се Олег. — Чакай, ако потрябва, ще го направиш. Има време. Нали Мариана иска да ги развъжда. Разбираш колко е важно това за селцето. Винаги ще имаме месо.
— За селцето е важно да не пукнем тук — отвърна Дик. — Без нас козата няма да иде в селцето. Тя също няма какво да плюска. Ще избяга.
— Не, Дик, моля те — каза Мариана. — Козата ще си има малки, разбираш ли?
— Тогава да се връщаме — каза Дик. — Свърши се нашият поход.
— Чакай… — намеси се Томас. — Все още решавам аз. Ако искаш, разрешавам ти да се върнеш. Ще успееш, не се съмнявам. Аз продължавам напред. Заедно с ония, които поискат.
— Аз продължавам — каза Олег. — Не можем да чакаме още три години до следващото лято.
— И аз продължавам — каза Мариана. — Дик също. Той не е лош, тъй да знаете. Иска да е добре за всички.
— Недей да обясняваш — каза Дик. — Все едно, ще я убия.
— За днес имаме храна — каза Мариана.
— Не би било зле да се върнем с козата. Може дори да я натоварим — каза Томас.
Томас отпи още малко коняк и разклати манерката. По звука личеше, че е останала съвсем малко огнена вода.
— Още един ден — каза Дик — и вече ще е късно за връщане. Това засяга най-много теб, Томас.
Мариана се разшета край огъня, бързаше да кипне вода. Бяха й останали към две-три шепи от сладките коренчета.
Трета глава
След два часа ходене Олег си помисли, че все пак Дик е бил прав. Вървяха без пътека по снежната целина, пътят водеше все нагоре, при това трябваше да заобикалят скали, да се провират през теснини, да пресичат ледници, въздухът беше парлив, остър, дъхът секваше. Олег бе свикнал с това, че никога не можеш да се наядеш до насита, но все пак не му се беше налагало да гладува — в селцето винаги имаше някакви запаси. А сега витаещият наоколо глад изведнъж се стовари върху него, щом стана ясно, че ги очакват цели дни без храна. И Олег с изненада усети, че гледа козата с въжделение, надява се тя да падне в някоя пукнатина, да се пребие и тогава няма да е принуден да се отказва от думите си — е, ще намерим друга, беззвучно повтаряше той, ще намерим друга. И сякаш дочул мислите му, Томас каза:
— Голям късмет извадихме, че месото върви самичко. Иначе нямаше как да го носим.
— Стойте!
Това беше гласът на Дик. Той се приближи до козата, стискайки здраво, плетено от водорасли въже в ръка, и го метна на врата й. Козата покорно и тъпо чакаше да я вържат. После Дик подаде на Мариана свободния край на въжето и каза:
— Води я. Не искам да рискувам.
През деня спряха да си починат. Почиваха дълго, защото всички бяха изтощени, а Томас вървеше и залиташе тъй зле, че им се искаше да го подкрепят. Лицето му се бе зачервило, очите му бяха полузатворени, но той упорито вървеше все напред и напред към своя превал.
Два часа след почивката Томас се разтревожи.
— Чакайте — каза той. — Да не сбъркаме пътя. Тук трябва да има лагер. Помня тази скала.
Томас седна на един камък, разгъна картата с треперещи ръце и зашари по нея с пръст. Това не говореше нищо на Дик и той тръгна напред с надеждата да намери плячка.
Картата беше нарисувана с мастило още по времето, когато имаше мастило — гъста течност, с която пълнеха писалките. Олег бе виждал писалки. Само че не пишеха.
— Ние сме тук — каза Томас. — Вече на повече от половината път. Изобщо не се надявах, че можем да вървим толкова бързо.
— Времето е хубаво — каза Олег.
— По всичко личи, че сме нощували тук — каза Томас. — Трябва да има следи, а ги няма.
— Много години са минали — каза Олег.
— Ето така… — мърмореше Томас — група скали… три скали, не, четири. Ах, да, щях да забравя… — обърна се той към Олег. — Вземи това. Без него да не си стъпил в кораба. Помниш ли?