— Това е… датчик за радиация, нали?
— Да, датчик за радиация. Нали знаеш защо не можахме да останем, там имаше страшна радиация. И отгоре на всичко студ.
— Дали да не поспите? — попита Олег. — А после ще тръгнем…
— Не, не бива да спираме. Това е сигурна смърт. Аз отговарям за вас… Къде ли е лагерът? Трябва да се разрови по-надълбоко… Погребахме ги, но нямахме сили да копаем много, разбираш ли, непременно трябва по-дълбоко…
Олег прихвана Томас, който залитна и щеше да падне от камъка.
Върна се Дик, погледна как Олег увива Томас в одеяла, а Марианка се суети, раздухва огъня, за да стопли сиропа. Дик мълчеше, но сякаш повтаряше: „Нали ви предупреждавах“.
Олег сам развинти капачката на манерката и помириса коняка — миризмата беше остра, по-скоро приятна, но не му се пиеше, това не беше за пиене. Поднесе я внимателно към напуканите устни на Томас, който шепнеше нещо неразбрано, но отпи глътка и, кой знае защо, каза „скоол“.
Можаха да продължат пътя си чак на здрачаване. Томас се съвзе, торбата му носеше Олег, а Дик взе арбалета. Заради това спиране вървяха или по-точно се катериха не повече от два часа по стръмнината, осеяна с огромни неустойчиви камъни, после видимостта намаля и трябваше да търсят място за нощуване.
Застудяваше, небето тук имаше съвсем друг цвят — не само сиво, както в гората, а привечер доби тревожни червеникави багри и това ги плашеше, защото в небето нямаше сигурност.
Мъчеше ги глад. Олег бе готов да дъвче камъни. Пък и наглата коза, щом свалиха и оставиха на снега торбите, веднага хукна към тях и се опита да ги разхвърля с клюна си, сякаш единственото занимание на хората бе да крият храната от нея.
— Марш оттук! — викна й Олег и я замери с камък. Козата отскочи с блеене.
— Недей — каза Марианка. Лицето й беше изпито, дори бе почерняло през този ден, изглеждаше по-дребна, по-слабичка. — Тя не разбира. Мисли, че ще й дадем да яде. Тя се нуждае повече, отколкото хората.
Тази вечер Дик удари Мариана.
Дъвчеха последните парченца месо, сухи резенчета. И пиеха гореща вода, това беше измама, а не ядене, Защото човек трябва да изяде поне една шепа такива резенчета, за да се засити. А Мариана скришом даде своето парченце на тая нещастна коза, мислеше, че никой няма да забележи, но забелязаха всички освен Томас, който беше почти в несвяст. Олег премълча и реши по-късно да каже на Мариана, че това е глупаво — да хранят козата, когато и те скоро ще умрат от глад.
Но Дик не премълча. Протегна ръка над огъня — дълга ръка с големи, силни пръсти — и рязко, със замах, зашлеви Мариана по бузата. Марианка извика:
— Защо?
Олег се хвърли към Дик. Дик с лекота го отблъсна.
— Идиоти! — злобно каза той. — Сбирщина от идиоти! Сами ли сте решили да се затриете? Никога няма да стигнете до превала!
— Месото си е мое — каза Марианка, очите й бяха сухи и зли, — не ми се яде.
— Яде ти се — каза Дик, — а за утре ни останаха само по две парченца месо. И ще се катерим нагоре. Защо ли тръгнах с вас!
Той изведнъж грабна ножа и без да се обръща, силно го метна по козата. Ножът отскубна кичур зеленикава козина, удари се в скалата и звънна. Дик скочи, козата хукна да бяга, опъна въжето.
— Идиоти! — развика се Дик. — Защо не разбирате, че вече никога няма да се върнем!
Той не гледаше нито плачещата Марианка, нито Олег, на когото не му хрумна нищо по-умно от това да тика в ръцете на Мариана последното си резенче месо, сякаш тя беше малко момиченце. Мариана отблъскваше ръката му, а Дик бързо разгъна одеялото си, просна се на него и затвори очи. Заспа или се престори, че спи.
Томас кашляше вяло, сякаш вече нямаше сили да кашля.
Олег стана и го зави в палатката. После с Марианка легнаха от двете страни на Томас, за да го стоплят. Заваля сняг. Снегът не беше студен, покри ги с дебел пласт. Козата дойде вече по тъмно и също легна до тях: разбираше, че когато са заедно, е по-топло.
И тая нощ Олег почти не спа или му се струваше, че не спи. Нещо огромно мина наблизо, като закриваше синкавата утринна светлина. После изведнъж стана по-студено — козата се надигна и тръгна да си търси препитание. А после Олег го ухапа бълха. Кой знае откъде се беше взела. Може да се бе крила в дрехите или в руното на козата.
Снежната бълха има особено ухапване — с нищо не можеш да го сбъркаш. Това ухапване е безнадеждно като смъртта. Можеш да плачеш, да крещиш, да викаш за помощ и никой няма да ти помогне. Всичко става като по часовник. Първо ухапването — студено бодване, сякаш са ти вкарали под кожата бучка лед, и онова ледено парене, толкова остро, че човек веднага се събужда и замира от ужас и безсилие. После нищо — цял час съвсем нищо. И изведнъж човекът губи разсъдък — с всички става еднакво, с умни и глупави, с млади и стари. За половин или един час човек изпада във властта на кошмарите. Старика казваше, че ако има микроскоп, лесно би се справил с тая болест — би разбрал как причинителят действа на нервната система… Човек започва да буйства, подивява, никого не познава, може да убие най-близкия си приятел и после нищо да не помни. При първия случай на тая болест в селцето никой не знаеше какво става. Имаше още няколко страшни случая, преди да разберат, че не бива да се борят с бълхената треска — трябва да вържат болния, да го скрият някъде и просто да чакат, докато буйството мине и той се опомни. Това е всичко. Някой ден, като се научат да лекуват треската, ще е другояче. А сега има само един изход… И ако се случи някой в селцето да бъде ухапан от снежна бълха, той сам тича при хората и моли: вържете ме! В това има нещо ужасно. Човекът е още здрав, разсъждава и разбира като обречен на смърт, че ще минат още няколко минути и той ще изчезне, а вместо него ще се появи някакво зло, безразсъдно същество. Всеки е виждал как става с другите. И всеки се срамува, като си помисли, че същото ще стане и с него. Всеки се страхува да преживее кошмарите и сънищата, които ще го измъчват по време на припадъка. Затова когато усети студеното ухапване на бълхата, Олег се събуди и веднага вдигна останалите.