— Дик… — каза виновно той. — Извинявай, под ръка ли ти е въжето?
— Какво? — Дик скочи и зашари с ръце в тъмното. Едва бе започнало да се разсъмва. Томас изхърка на сън, но не се събуди.
— Ох, каква беда! — завайка се Мариана. — Бълха ли те ухапа?
— Току-що.
Дик се прозя.
— Можеше да не бързаш. Имаш поне цял час на разположение.
— Случва се и по-бързо — каза Олег. — Ама че лош късмет!
— Да, само това ни липсваше — съгласи се Дик.
— Аз ще те завия с одеяло — каза Мариана. — И ще поседя при теб.
— Ех — въздъхна Дик, търсейки въжето. — Пак няма да тръгнем навреме.
— Е, нали ще мине — каза Олег.
— След припадъка трябва да лежиш поне два часа, знам го от опит — каза Дик.
Не се сърдеше на Олег, а го беше яд на съдбата, на постоянните несполуки в този поход.
Усещането за студ в бедрото, където го бе ухапала онази бълха, не изчезваше. Олег го чувстваше непрекъснато и си представяше как кръвта, заразена с мъничка капчица отрова, пулсира и тече към мозъка, за да го нападне и да лиши Олег от разум.
Без да бърза, Дик провери въжето. Мариана взе да пали огън.
Зората беше синя, съвсем друга в сравнение с долината, където денят винаги е сив.
— Добре де — каза Дик, — лягай тук.
— Само да не си счупи нещо — каза Мариана. — Горкият Олег!
— Не връзвам за пръв път — каза Дик. — Страховито нещо са тия бълхи. Отпусни се, Олег, така е по-леко. И мисли за друго.
Най-напред той върза ръцете на Олег зад гърба, после омота гърдите и краката му. Въжето силно се впиваше в тялото, но Олег търпеше, знаеше, че в припадъка човек става силен като мечок. Ако сега го съжалиш, после за всички ще е по-зле.
Томас изстена. Чорлавата му прошарена глава се подаде от палатката, той се взираше и не можеше да проумее къде е. Очите му бяха кървясали, лицето му беше пламнало, разгорещено. Най-после той разпозна Дик, който връзваше Олег. Олег се усмихваше смутено — неприятно е да създаваш на хората такива тревоги. Веднъж Старика разказваше, че в средните векове наричали епилептичките и другите ненормални жени вещици и дори ги изгаряли на клада.
— Бълха — каза Томас, — навсякъде има бълхи… навсякъде твари…
— Поспете още малко — каза Олег. — Нали знаете, няма скоро да се съвзема. Почивайте!
— Студено е — каза Томас, — не бива да се спи, скоро застъпвам на вахта, а компютърът пак ми създава ядове, сигурно в него е влязла бълха.
— Защо ли тръгнахме? — каза Дик. — Не биваше да пускат в планината такава компания.
— Нямаше кой друг да тръгне — каза Мариана. — Сам разбираш.
Студът постепенно се разпространяваше по цялото му тяло, но това не беше обикновен студ, а сърбящ, опъващ жилите — сякаш безброй малки бучици лед сновяха и се блъскаха в гърдите, в краката… Главата на Томас започна да расте…