— Готово — каза Дик, — май прилично те омотах. Не те ли стяга?
— Стяга ме. — Олег опита да се усмихне, но скулите му вече изтръпваха.
— Слушай — обърна се Дик, — а къде е козата?
— Козата ли? Чувах я през нощта.
— Питам, къде е козата! — гласът на Дик изтъня, стана хлапашки от злоба. — Върза ли я?
— Вързах я — каза Мариана, — но сигурно се е развързала.
— Питам те, къде е козата!
Ядът, който се трупаше в Дик, трябваше да намери някакъв изход — и козата стана символ на всички несполуки.
— Не се сърди, Дик — каза Мариана. Тя се мъчеше да Загърне Олег с одеялата. — Козата сигурно търси нещо за ядене.
— Тук няма какво да търси. Защо не си я вързала?
Дик измъкна изпод палатката арбалета, пъхна ножа в колана си.
— Къде отиваш? — попита Мариана, макар че отлично знаеше къде е тръгнал.
Дик внимателно разглеждаше снега наоколо, търсеше следи.
— Тя ще се върне — каза Мариана.
— Ще се върне — повтори Дик, — само че като труп. Стига толкова. Не искам да умра от глад заради твоите глупости.
Дик все растеше и растеше, скоро ще опре глава в небето, но може да се удари в облаците — нали са стъклени, твърди… Олег здраво стисна очи и пак ги отбори, за да пропъди видението. Томас седеше на одеялото и се поклащаше, сякаш беззвучно пееше.
— Марианче, стопли вода. — Олег имаше чувството, че гласът му звучи високо и твърдо, но всъщност шепнеше почти беззвучно. — За Томас. Лошо му е.
Мариана разбра.
— Ей сега, Олег, разбира се.
Но тя не откъсваше очи от Дик.
— Така си и мислех — каза Дик. — Тръгнала е обратно. Надолу. През нощта може да е изминала двайсетина километра.
— Дик, остани тук — изведнъж каза Томас високо и ясно. — Марианка сама ще намери козата. А ти ще я убиеш.
— Може да не се съмняваш — каза Дик. — Стига толкова глупости.
— Ще я намеря. — Мариана забрави за водата. — А ти, Дик, не бива да тръгваш сега. Томас е болен, а някой трябва да наблюдава Олег.
— Нищо няма да му стане.
Дик зарови пръсти в гъстата си тъмна коса, дръпна кичурите, тръсна глава и без да се обръща, бързо и леко тръгна по дирята на козата надолу, откъдето бяха дошли предния ден.
— Исках ти да отидеш — каза Томас, — ти щеше да я доведеш. А той ще я убие.
Макар че светът наоколо непрестанно променяше формите и пропорциите си, ставаше все по-мъгляв и несигурен, Олег все още запазваше способността си да мисли. Той каза:
— Мога да разбера Дик… наистина не ни върви.
— Остава ни съвсем малко път — каза Томас. — Знам. Движим се бързо. Ще стигнем там вдругиден. Ще издържим и без месо. Нали ще издържим? А отвъд превала има храна. Дик, обещавам!
Дик вдигна ръка, за да покаже, че чува — звуците се носеха надалече над снежния склон, — но не забави крачка.
— Трябва да хванем козата — обърна се Томас към Мариана. — Тя ни е нужна. Не бива да я убиваме. Няма смисъл… Нещо ми пари. Колко е горещо… Защо толкова ме боли черният дроб? Не е честно. Вече почти стигнахме.
— Той ще я убие… — каза Мариана. — Непременно ще я убие… Ди-и-ик! — Тя се обърна към Олег и Томас. — Е, какво да направим, кажете де, нали сте умни, нали всичко знаете! Как да го спрем?
— Аз не мога да го настигна — каза Томас. — Уви, за него вече не съм авторитет.
— Ей сега… — каза Олег. — Ти само ме развържи. Може би ще успея преди припадъка, може би ще успея?
Мариана мълчаливо махна с ръка. Направи две крачки подир Дик, върна се и погледна Томас и Олег.
— И вас не бива да изоставям.
— Бягай тогава! — викна изведнъж Томас. — Бързо бягай!
— Но как тъй ще ви оставя? Ами ако някой звяр…
— Бягай! — повтори Олег. — И се връщай.
И Мариана леко, сякаш без да докосва снега, се понесе надолу по склона — натам, където вече бе изчезнал Дик.
— Жалко за момичето — каза Томас, — привърза се към козата.
— Жалко… — каза и Олег. — Колко странно, че нямате никаква форма. Ту сте дебел, ту ставате тъничък като клечка.
— Да — съгласи се Томас. — Ти лежи по-удобно, тая отрова кой знае защо действа първо на зрението. Помня, хапан съм три пъти. Но не се бой, странични ефекти практически няма. Не се бой.
— Разбирам, но все пак страшно е да изгубиш себе си, нали? Сега още съм аз, а след малко няма да ме има.