Точно както във видението на Олег, Мариана стоеше, притиснала гръб към мекия бял дънер на дебел стар бор, който бе хлътнал навътре, сякаш се мъчеше да опази момичето. Но Дик не беше паднал. Дик отбиваше с ножа атаките на грамаден стар чакал, който със съскане отскачаше от ударите. Още един чакал се гърчеше отстрани на земята със стрела в хълбока. И поне още пет седяха в редица като зрители. Чакалите имат такъв странен обичай. Не нападат вкупом, а чакат. Ако първият не се справи с плячката, захваща се вторият. И тъй, докато победят. Не им е жал един за друг. Просто не разбират. Когато правеше аутопсия на един чакал, Сергеев едва успя да открие мозъка.
Чакалите зрители като по команда извърнаха муцуни към хората, които нахълтаха на поляната. И на Олег изведнъж му се стори, че червените точици на очите им го гледат с упрек. Нима може да се напада заедно? Та това не е по правилата.
Чакалът, който все се мъчеше да захапе ръката с ножа, изведнъж рухна на хълбок — от основата на дългата му шия стърчеше стрела. Оказа се, че докато Олег съобразяваше кое как е, Томас вече бе успял да стреля. А Дик, сякаш очакваше точно това, незабавно се завъртя към останалите чакали и ги налетя с копието. До него вече бяха Сергеев и леля Луиза със сатъра и главнята. Преди чакалите да проумеят какво става, два от тях вече бяха мъртви, а останалите се свиха на колела — плоските люспести опашки върху голите темета — и се търкулнаха към гъсталака. Никой не ги подгони. А Олег пристъпи към Мариана.
— Добре ли си?
Мариана плачеше. Притискаше към гърдите си мърдащата торба с гъбите и горчиво плачеше.
— Кажи де, кажи! — изплаши се Олег.
— Търкултрън ме нажили — плачеше Мариана. — Сега ще съм сипаничава.
— Жалко, че дотичахте толкова бързо — каза Дик, бършейки кръвта от бузата си. — Тъкмо беше почнало да ми харесва.
— Не говори глупости — каза леля Луиза.
— Третият или четвъртият щеше да те победи — каза Сергеев.
На връщане към селцето Дик го втресе, от ухапване на чакал никой не се е отървал невредим. Всички веднага тръгнаха към къщата на Вайткус. Самият Вайткус боледуваше, лежеше, а жена му Егли извади от аптечката — сандъка в ъгъла — компреси и настойка против чакалова отрова, после проми раните на Дик и му заръча да спи. На Мариана намаза лицето с мас. Дик си тръгна. След час-два треската ще отслабне, а сега му беше зле, болеше го и той не искаше другите да го гледат.
Егли сложи на масата паница със захар, която се получаваше от корените на блатната тръстика. Само тя и Мариана знаеха как да различат сладката тръстика от обикновената. И освен тях малчуганите, които по усет знаят коя трева е сладка и коя не бива да пипат. После Егли наля в чашките вряла вода и всеки си загребваше от гъстото сиво захарно желе. При семейство Вайткус нямаше церемонии. Всички обичаха да им ходят на гости.
— Нали няма нищо страшно? — попита Томас. — Дик ще може ли да тръгне?
— На него му минава като на куче — каза Егли.
— Ти все пак се съмняваш? — попита Сергеев.
— Не се съмнявам — каза Томас. — Нямаме друг изход. Да не би да предлагаш да чакаме още три години? Ще измрем от оскъдица.
— Няма да умрем — обади се от леглото Вайткус. Брадата и буйната коса закриваха цялото му лице. Виждаха се само червеният нос и светлите петна на очите. — Окончателно ще подивеем.
— Все тая — каза Томас. — Ех, да ми падне Даниел Дефо! Жалък лъжец.
Вайткус се разсмя, сякаш кашляше.
Олег вече бе слушал тези разговори. Да ги водят сега си беше съвсем празна работа. Искаше му се да отиде в бараката, където Старика с учениците дере убитите чакали, и да си поговори с него. Просто да си поговори. Но после погледна паницата със захар и реши да хапне още мъничко. Той и майка му бяха изяли своя дял още по-миналата седмица. Загреба от захарта, но не пълна лъжица. Не беше дошъл тук да плюска.
— Пий, Марианче — каза Егли. — Уморена си.
— Благодаря — каза Мариана. — Трябва да накисна гъбите, че инак ще вземат да заспят.
Олег разглеждаше Мариана тъй, сякаш я виждаше за пръв път, дори забрави да вдигне лъжицата към устата си. Устните на Мариана сякаш са нарисувани — ясно очертани, малко по-тъмни към краищата, удивителни устни, никой друг в селцето няма такива. Макар че тя малко прилича на Сергеев. Съвсем малко. Може би прилича и на майка си, но Олег не помнеше майка й. Или пък на дядо си? Чудна работа е генетиката. В парника — ямата зад бараката, където се разпореждаше Мариана — Старика правеше за учениците опити с грах. Е, вярно, не с грах, а с местната леща. Всичко съвпадаше, с някои малки корекции. Други комплекти хромозоми, разбира се, по-различни. Мариана има триъгълно лице, широки скули и широко чело, а брадичката й е остра, тъй че на лицето остава много място за очите и те са го заели изцяло. И много дълга шия, отстрани има Розов белег от детството. С него Мариана е свикнала, а заради търкултръна се вълнува. Не е ли все едно дали човек има точки на лицето, или не? Всички имат. А вместо гердан Мариана носи, както всички в селцето, канапче с дървено шишенце противоотрова.