Къщата на Кристина е предпоследна. След нея е само тази на Дик. Леля Луиза живее отсреща.
— Не те ли е страх да тръгнеш? — попита леля Луиза.
— Трябва — каза Олег.
Леля Луиза кой знае защо се усмихна.
— Достоен мъжки отговор.
— А Сергеев ще пусне ли Мариана? — попита Олег.
— Ще тръгне твоята Мариана, ще тръгне.
— Нищо няма да ни се случи — каза Олег. — Четирима души. Всички въоръжени. Не ни е за пръв път да ходим в гората.
— Да, в гората не ви е за пръв път — съгласи се Луиза. — Но в планините е съвсем друго.
Спряха на пътя между къщите на Кристина и Луиза. Вратата на Луиза беше открехната, зад нея блестяха очи — осиновеният Казик чакаше леля си.
— В планините е страшно — каза Луиза. — Никога няма да забравя как вървяхме през тях. Хората замръзваха буквално пред очите ни. Сутрин ставаме, а някой вече не се събужда.
— Сега е лято — каза Олег, — няма сняг.
— Приемаш желаното за действителност. В планините винаги има сняг.
— Но ако не можем да минем, ще се върнем — каза Олег.
— Върнете се. По-добре ще е да се върнете.
Луиза зави към вратата си. Казик изтича насреща. Олег бутна вратата на Кристина.
У Кристина е задушно, мирише на нещо кисело, плесента вече е покрила стените като тапет, и макар че плесента е жълта, оранжева, ярка, в стаята не става по-светло от нея. И светилникът не гори.
— Привет — каза Олег, придържайки вратата, за да различи кой къде е в тъмната стая. — Не спите ли?
— Ох — каза Кристина, — дойде все пак, а аз мислех, че няма да дойдеш, знаех си, че ще забравиш. Щом сте тръгнали към планините, защо ти е да ме помниш?
— Ти не я слушай, Олег — каза Лиз тихо, съвсем тихо, почти шепнешком, — тя винаги си мърмори. И на мен мърмори. Омръзна ми.
Олег намери масата, опипа с длани, откри светилника, извади от кесията на колана си прахан и огниво.
— Защо стоите на тъмно? — попита той.
— Маслото свърши — каза Лиз.
— А къде е кутията?
— Нямаме масло — каза Кристина. — Кому сме нужни ние, две безпомощни жени? Кой ще ни донесе масло?
— Маслото е на лавицата, вдясно от теб — каза Лиз. — Кога тръгвате?
— Следобед — каза Олег. — Как се чувстваш?
— Добре. Само дето нямам сили.
— Егли казва, че след три дни ще си на крака. Искаш ли да те пренесем при Луиза?
— Няма да изоставя мама — каза Лиз.
Кристина не й беше майка. Но двете отдавна живееха заедно. Когато пристигнали в селцето, Лиз била най-малката, нямала и годинка. Майка й замръзнала на превала, а баща й загинал още преди това. През всичките тези дни Кристина носела Лиз. Тогава тя била силна и смела, още имала очи. Така и останали заедно. После Кристина ослепяла. Пак от търкултрън — още не знаели какво да правят. И ослепяла. Тя рядко излиза навън. Само през лятото, ако не вали. Всички вече са свикнали с дъжда, не го забелязват. А тя не е свикнала. Ако вали, за нищо на света не излиза. А ако е сухо, сяда на стъпалото, познава по стъпките кой минава и се оплаква. Старика казва, че Кристина е мъничко ненормална. А по-рано тя била виден астроном. Много виден астроном. Веднъж Лиз каза на Олег: „Представи си трагедията на човек, който цял живот е гледал звездите, а после попада в гора, където няма звезди, и при това съвсем ослепява. Не можеш да го разбереш.“
— Разбира се — каза Кристина. — Пренесете я някъде. Защо да мре заедно с мен?
Олег намери на лавицата кутията с маслото, наля в светилника и го запали. Веднага стана светло. Виждаше се широкото легло, на което под кожите лежаха една до друга Кристина и Лиз. Олег винаги се учудваше колко си приличат — да не повярваш, че не са роднини. И двете бели, с жълти коси, с широки плоски лица и меки устни. Лиз има зелени очи. Очите на Кристина са затворени. Но казват, че и нейните били зелени.
— Масло имате още за седмица — каза Олег, — после Старика ще ви донесе. Не го пестете. Защо да седите на тъмно?
— Жалко, че се разболях — каза Лиз. — Искаше ми се да дойда с теб.
— Другия път — каза Олег.
— След три години?
— След година.
— Една тукашна, значи три наши. Аз имам слаби дробове.
— Зимата е далече, ще оздравееш.
Олег разбираше, че не говори каквото очаква от него това момиче с широко лице. Когато говореше за похода, тя имаше предвид съвсем друго — Олег винаги да е с нея, защото се страхува да бъде сама. Олег се стараеше да бъде учтив, но невинаги успяваше. Лиз го дразнеше — очите й вечно молеха за нещо.