Кристина стана от леглото, взе бастуна и тръгна към печката. Тя умееше всичко да върши сама, но предпочиташе съседите да й помагат.
— Да полудееш — мърмореше тя. — Аз, виден учен, жена, прочута някога с красотата си, съм принудена да живея в тази кочина, изоставена от всички, обидена от съдбата…
— Олег — каза Лиз и се надигна на лакът. Разкриха се големите й бели гърди и Олег извърна глава. — Олег, не тръгвай с тях. Няма да се върнеш. Знам, няма да се върнеш. Имам предчувствие…
— Да ви донеса ли вода? — попита Олег.
— Имаме вода — каза Лиз. — Ти не искаш да ме послушаш. Поне веднъж в живота!
— Тръгвам си.
— Върви! — каза Лиз.
На прага го догониха думите:
— Олег, виж там дали няма лекарство против кашлица. За Кристина. Нали няма да забравиш?
— Няма.
— Ще забрави — каза Кристина. — И в това няма нищо учудващо.
— Олег!
— Какво?
— Не ми каза „довиждане“.
— Довиждане.
Старика се миеше в кухнята над легена.
— Едри зверове сте убили — каза той. — Само че козината е лоша, лятна.
— Дик и Сергеев ги убиха.
— Май си сърдит. При Кристина ли беше?
— Там всичко е наред. После им занесете масло. И картофите им са на привършване.
— Не се безпокой. Ела при мен да си поговорим за последно.
— Само не се бавете! — подвикна майка му иззад стената.
Старика се усмихна. Олег свали кърпата и му я подаде, за да си избърше по-лесно лявата ръка. Дясната беше загубил преди петнайсет години, когато за пръв път опитали да стигнат до превала.
Олег мина в стаята на Старика, седна зад масата, полирана от лактите на учениците, бутна настрани сметалото със сушени орехи вместо топчета. Колко пъти беше седял до тази маса? Няколко хиляди. И почти всичко, което знае, е чул тук.
— Най-страшно ми е да пусна теб — каза старецът, сядайки на учителското място отсреща. — Мислех, че след няколко години ще ме смениш и ще учиш децата.
— Аз ще се върна — каза Олег.
И си помисли: „А какво ли прави сега Мариана? Вече е накиснала гъбите, после е преподредила хербария, тя винаги го преподрежда. Дали си събира багажа? Или разговаря с баща си?“
— Слушаш ли ме?
— Разбира се, учителю.
— И същевременно аз сам настоявах да те вземат отвъд превала. За теб това е дори по-необходимо, отколкото за Дик или Мариана. Ти ще бъдеш мои очи, мои ръце…
Старика вдигна ръка и я огледа с интерес, сякаш я виждаше за пръв път. Замисли се. Олег мълчеше и оглеждаше стаята. Понякога Старика млъкваше тъй, внезапно, за минута-две. Всеки си има слабости. Пламъчето на светилника се отразяваше върху полирания, чист както винаги микроскоп. Липсваше му главното стъкло. Сергеев хиляди пъти бе казвал на Старика, че е прекалено голям разкош да държи празната тръба на лавицата за украшение. „Дай ми я в работилницата, Боря. Ще направя от нея два чудесни ножа.“ А Старика не я даваше.
— Извинявай — каза старецът. Той примига два пъти с добрите си сиви очи, приглади грижливо подрязаната бяла брада, заради която леля Луиза го наричаше „търговец“. — Размишлявах. И знаеш ли за какво? За това, че в земната история вече е имало случаи, когато по нещастна случайност група хора се оказвали откъснати от общия поток на цивилизацията. И тук навлизаме в областта на качествения анализ…
Старецът пак млъкна и размърда устни. Потъна в размисли. Олег бе свикнал с това. Харесваше му да седи така до него и да мълчи, и имаше чувството, че старецът е пълен с толкова много знания, та сякаш изпълва с тях и околния въздух.
— Да, разбира се, трябва да вземем под внимание и временния диапазон. Диапазонът, това е разстояние. Запомни ли?
Старика винаги обясняваше думите, които учениците не бяха срещали.
— За деградация на един човек стигат няколко години. При условие, че е бял лист хартия. Известно е, че децата, попаднали в бебешка възраст при вълци, при тигри, а такива случаи са отбелязвани в Индия и Африка, след няколко години безнадеждно изоставали от връстниците си. Превръщали се в дебили. Дебил, това е…
— Помня.
— Извинявай. Човечеството не успявало да си ги върне. Те дори ходели само на четири крака.
— А ако е възрастен човек?