В настоящата книга ще видим, че този стар механистичен мироглед започва да се дискредитира още от първите десетилетия на двайсети век, главно под въздействието на Алберт Айнщайн, първите изследователи в областта на квантовата физика и най-новите изследвания на силата на молитвата и мисълта. Но предразсъдъците на механистичния мироглед си остават трайни в нашето съзнание, поддържани от краен скептицизъм, който скрива по-фините и неуловими духовни възприятия, които биха представлявали предизвикателство за нашите убеждения.
Затова е от голямо значение да се разбере проявлението на духовните механизми. В повечето случаи, за да преживеем висши духовни опитности, трябва поне да сме с отворено съзнание за съществуването на подобно възприятие. Вече знаем, че човек трябва да преодолее или „загърби“ скептицизма и да се опита по всякакъв начин да се отвори за духовните явления, за да може да ги преживее. Трябва да „почукаме на вратата“, както е казано в Писанието, за да можем да различим тези духовни опитности.
Ако подходим към духовния опит със затворено и съмняващо се съзнание, нищо няма да можем да възприемем и така само ще затвърдим в себе си неправилното убеждение, че висшите духовни опитности са само мит. Векове наред ние сме отблъсквали възприемането им не защото тези опитности ие са реални, а защото по онова време не ни се е искало те да бъдат реални. Те не са се вмествали в нашия секуларен мироглед.
Както по-нататък ще видим в по-големи подробности, този скептичен подход е взел надмощие през седемнайсети век, тъй като западналият средновековен мироглед, който идва да смени, е бил задръстен от изкуствено скроени теории, шарлатанство и борба за власт, магьосничество и индулгенции и всякакъв род безумства. При такива условия мислещите хора са се стремели към ясно, научно описание на физическата вселена, което да постави край на всички тези безсмислици. Поискали сме да погледнем на света, който ни заобикаля, като на нещо непоклатимо й естествено. Поискали сме да се освободим от цялото онова суеверие и митологизиране и да създадем свят, в който да постигнем икономическа сигурност — а не непрекъснато да си мислим, че някакви странни и свръхестествени същества ще ни се изпречват от всички страни в тъмата, за да ни плашат. Поради тази потребност ние съвсем разбираемо сме поставили началото на модерната епоха с преимуществено материалистки и опростенчееки възгледи за вселената.
Ако кажем, че сме изхвърлили и бебето заедно с водата, би означавало омаловажаване на станалото. Животът на съвремието се оказа лишен от онзи импулс, който само висшият духовен смисъл може да му даде. Това повлия дори и на самите религиозни институции. Чудесата на религиозната митология твърде често биват свеждани до най-обикновени метафори и църквите се превръщат по-скоро в средища на единение на обществото, морална проповед и вяра, почиваща на разума, отколкото в средоточия на действително духовно преживяване4.
Но когато отваряме сетивата си за явленията на синхронност и други духовни опитности в настоящия исторически момент, ние се свързваме с онази автентична духовност, която е потенциално вложена в нас. Това съзнание в известен смисъл не е ново. Такива опитности са преживявали някои хора на протежение на цялата човешка история и те са документирани от цяла съкровищница писатели и творци по целия свят, включваща такива имена като Уилям Джеймс, Карл Юнг, Торо и Емерсън, Алдъс Хъксли (който назовава този вид познание Вечната философия) и през последните десетилетия Джордж Леонард, Майкъл Мърфи, Фритьоф Капра, Мерилин Фъргюсън и Лари Доси5.
Обхватът обаче, в който тези опитности в наше време обхващат човешкото съзнание, е безпрецедентен. Толкова много хора понастоящем преживяват лично духовните опитности, че започва да се създава цяла нова мирогледна система, която включва и дава нова широта на някогашния материализъм като едновременно с това го трансформира в нещо много по-напредничаво.