Джеймс Редфилд
Селестинското пророчество
От половин век насам в света си пробива път едно ново съзнание, ново виждане, което не може да се определи по друг начин, освен като трансцедентно, духовно. Щом вече сте се насочили към тази книга, то значи, че долавяте интуитивно извършващите се процеси. Това ново съзнание започва да се формира, когато отворим сетивата си за вътрешните сили, които движат живота напред. Първоначално започваме да забелязваме онези случайни събития, които идват сякаш тъкмо навреме, за да ни свържат с определени хора и да преобърнат живота ни, да го тласнат в нова и важна посока. Ние вече предусещаме висшия духовен смисъл, който се крие зад тези мистични случайности в много по-голяма степен, отколкото хората в предишни времена. Вече виждаме смисъла на живота в личностното израстване, което е строго индивидуално и носи на човека дълбоко удовлетворение — в онова вътрешно разгръщане, което досега не е намерило своето обяснение нито в науката, нито във философията, ниво в религията. Вече знаем и друго: че когато започнем да разбираме защо нещо ни се случва, да разгадаваме знаците, които крият събитията за нас и да не пречим на тяхното проявление в живота ни, човешкото общество ще направи качествен скок към един съвършено нов начин на живот — който ще бъде в духа на най-добрите традиции и ще създаде културата, към която човечеството винаги се е стремило. Историята, която разказвам, има за цел едно подобно познание. Ако тя ви докосне, ако ви помогне да си изясните нещо, което вече смътно сте долавяли в живота, предайте познанието, кето сте получили на друг — тъй като по моему новото духовно съзнание получава своето разпространение точно по този начин — не чрез модни увлечения, а индидуално, по пътя на позитивно психологически взаимодействия между хората. Трябва само за миг да се освободим от своите съмнения и обърканост… и като по чудо този свят ще стане наш.
Когато пристигнах пред ресторанта, паркирах колата и се облегнах на седалката, за да помисля. Знаех, че Чарлин е вече вътре и ме очаква да поговорим. Какво ли имаше да ми каже? Шест години не бяхме се виждали. И защо ли се появяваше тъкмо сега, когато бях решил за около седмица да се уединя?
Слязох от колата и се отправих към ресторанта. Зад мен на запад потъваха последните лъчи на слънцето и хвърляха златисти отблясъци по влажния паваж на паркинга. Едва преди час премина кратка буря, която всичко заля и сега лятната вечер бе прохладна и свежа, почни нереална в гаснещата светлина. Полумесецът вече се бе откроил на небето.
Вървях, споходен от някогашните си спомени за Чарлин. Дали бе все така красива, пламенна? Как ли се бе променила с времето? И какъв ли ще да е този ръкопис, за който спомена — този древен документ, открит в Южна Америка, за който така да няма търпение да ми разкаже?
— Самолетът ми има двучасов престой — обади ми по телефона тя. — Искаш ли да идем някъде на обяд? Този ръкопис ще те заинтересува — и ти имаш малко склонност към подобен род мистика.
Подобен род мистика? Какво ли имаше предвид!
Ресторантът беше претъпкан. Имаше двойки, които чакаха някоя маса да се освободи. Открих разпоредителката и тя ми каза, че Чарлин вече се е настанила. Поведе ме към един подиум над централната част на ресторанта. Когато изкачих стъпалата, видях група хора, стълпени край една от масите. В навалицата имаше и двама полицаи. Те най-внезапно се обърнаха и се втурнаха покрай мене надолу по стъпалата. Когато и останалите от тълпата се разпръснаха, видях, че в центъра на това всеобщо внимание бе една жена на масата… Чарлин!
Бързо се отправих към нея.
— Какво става, Чарлин? Какво се е случило?
Тя тръсна глава в привидно възмущение, изправи се и на лицето й се появи добре познатата ми лъчезарна усмивка. Косата й, както забелязах, бе малко попроменена, но лицето й си бе останало същото, каквото си го спомнях: дребни фини черти, широка уста, огромни сини очи.
— Направо да не повярваш — каза тя и приятелски ме прегърна. — Преди няколко минути станах за малко и през това време някой ми откраднал куфара.
— А в него какво имаше?
— Нищо особено — книги, списания. Бях си ги взела за из път. Пълна лудост. Хората от околните маси казват, че някакъв тип просто така си се приближил, взел си куфара и излязъл. Казаха на полицаите как изглеждал и те тръгнаха да претърсват наоколо.
— Не мога ли да им помогна с нещо?
— Не, не. Остави това. Нямам много време, а ми се иска да си поговорим.
Кимнах и Чарлин предложи да седнем. Приближи се сервитьор и ние прегледахме менюто и поръчахме. Поговорихме десетина-петнадесет минути за туй-онуй. Не исках да се впускам в приказки за себе си и защо съм се уединил, но Чарлин не се задоволи с такава една неопределеност. Облегна се назад и пак ме стрелна с познатата си усмивка.