— С това съзнание — продължи той — започва Новото време. Развива се дух на демократизъм и растящо недоверие в папската и кралската власт. Определенията на вселената, основани на предположения и вяра в писанията, вече не се приемат автоматично.
Въпреки чувството за несигурност, ние не желаем повече някоя нова група от хора като духовенството да упражнява диктат над нашия свят. Ако си бил там, ти би участвал в установяването на нови пълномощия на науката.
— Какво?
Той се засмя.
— Щеше да се взреш в необятната, неизвестна вселена и щеше да си помислиш, че хората се нуждаят от една нова система за изследване на този свят. И щеше да назовеш този нов начин на преоткриване на света научен подход, който не е нищо друго освен подлагане на една идея за вселената на проверка, достигане до определено заключение и предоставяне правото на другите да съдят за неговата истинност.
— И тогава — продължи той — ти щеше да подготвиш изследователи, всеки от които въоръжен с определен научен метод, и щеше да им предоставиш историческата мисия: Изследвайте това място и как функционира то и какво означава това, че ние сме се озовали да живеем тук.
— Хората вече са с разклатено доверие в една вселена, управлявана от Бога, а оттам и в самия Бог. Но те остават с чувството, че разполагат с метод, с една основана на всеобщо съгласие процедура, посредством която може да се установи природата на всичко наоколо, включително и на Бога, както и смисъла на човешкото съществуване. Затова изследователите получават задачата да установяват в какво се състои човешкото предназначение на земята и да докладват за него.
Той млъкна и ме погледна.
— В Ръкописа се казва, че от този момент води началото си онази доминанта, от която трябва да се освободим сега. Изследователите си поставят задачата да дадат пълно обяснение на нашето съществуване, но поради сложния характер на вселената, те не успяват да се справят непосредствено с тази задача.
— Каква е тази доминанта?
— Върни се отново към онзи момент от историята — каза той. — Когато научният метод не успява веднага да предложи една нова картина за Бога и човешкото предназначение на земята, чувството за несигурност и липсата на смисъл заляга дълбоко в западната култура. Появява се потребност от друго занимание, докато бъде даден отговор на тези въпроси, и се стига до едно наглед логично разрешение. Хората се споглеждат и си казват: „Ами след като изследователите още не са стигнали до едно духовно решение, защо, докато чакаме, да не насочим вниманието си изцяло към света тук и сега? Ние знаем достатъчно, за да извлечем облагите на този свят, защо междувременно не поработим, за да подобрим своя жизнен стандарт и да осигурим живота си?“
Той ме погледна и ми се усмихна.
— И ето че точно това сме направили. Преди четири века! Отърсили сме се от чувството за несигурност, като сме взели нещата в свои ръце, насочили сме усилията си да овладеем Земята и да използваме нейните ресурси, за да подобрим своя жизнен стандарт, и едва сега, в края на хилядолетието, виждаме какво всъщност се е случило. Насочили сме временно вниманието си към нещо, което постепенно се е превърнало в доминанта на нашия живот. Оказали сме се изцяло погълнати от това да си създадем една светска, икономическа стабилност на мястото на духовната, която сме изгубили. Въпросът на мястото на духовната, която сме изгубили. Въпросът — какъв е смисълът на нашия живот, какви са неговите духовни измерения — е бил изтласкан встрани и съвършено забравен.
Той се вгледа в мен и каза:
— Постепенно работата ни за подобряване условията на живот се е превърнала в смисъл на този живот и ние постепенно, методично сме започнали да забравяме нашия първоначален въпрос… Забравяме, че все още не знаем защо живеем.
През прозорчето долу се забелязваше голям град. Ако се съдеше по маршрута на полета, това сигурно беше Орландо, Флорида. Бях поразен от геометричните очертания на улиците и булевардите, от планираната и подредена конфигурация, построена от хората. Погледнах към Добсън. Той седеше със затворени очи и вероятно спеше. Преди това около час ми бе говорил още за Второто откровение, после обядвахме и аз му разказах за Чарлин и за причината, която ме бе накарала да тръгна за Перу. Подир туй единственото ми желание бе да съзерцавам облаците и да размисля над думите му.
— Е, как ти се струва Второто откровение? — попита ненадейно той. — Разбираш ли го?
— Не съм съвсем сигурен.
Той посочи с глава останалите пътници.
— Нямаш ли чувството, че си се сдобил с по-ясна перспектива за света? Не виждаш ли колко заслепени са всички? Тази перспектива обяснява много неща. Колко хора познаваш, които са маниаци на тема работа, които не могат да излязат от дълбокия си стрес, не могат да спрат и да се огледат? Ускореният ритъм на съществуване им помага да не мислят и свежда живота им само до практически съображения. Те вършат всичко това, за да не си поставят въпроса защо живеят.