Обърнах се към Чарлин и казах за свое оправдание:
— Сигурно по онова време съм чел източна философия или християнси мистицизъм. Както и да е. Та според теб излиза, че това Първо откровение е писано много отдавна, така ли е, Чарлин? Но сега нещата са се променили. Как едно толкова старо схващане за някакви си мистични случайности би могло да доведе до промяна в културата?
Чарлин се загледа в масата, после отново вдигна поглед към мене.
— Не искам да ме разбираш неправилно — каза тя. — И по-рано са били преживявани и описвани подобни състояния. Всъщност и свещеникът спомена, че Първото откровение не е ново. В хода на човешката история отделни индивиди са се домогвали до съзнанието за тези случайности и тъкмо това съзнание стои зад много от големите постижения на философията и религията. Новото сега е в нарасналото количество на хората, които са готови да стигнат до това познание. Според свещеника настоящата промяна ще се осъществи, поради нарасналия брой на индивидите, достигнали до такова съзнание едновременно.
— И какво по-точно има предвид?
— В Ръкописа се твърди, че броят на хората, които осмислят тези случайности, рязко ще се увеличи през шестото десетиление на двадесети век. Този брой ще продължи да нараства някъде докъм началото на идния век, когато тези индивиди ще достигнат определено количество — количество, което аз наричам критична маса. Ръкописът предрича, че когато се достигне тази критична маса, цялата култура ще започне да приема тези случайности сериозно. Всички ще започнат да си задават въпроса какъв е този мистичен процес, който стои в основата на човешкия живот на земята. И именно поставянето на този въпрос в широк мащаб ще направи възможно осъзнаването и на останалите откровения.
— Той каза ли колко са тези откровения?
— Не, но спомена за Второто откровение. Според него то дава възможност за една по-правилно тълкуване на събитията от новата история, което изяснява настъпващата промяна.
— Спря ли се по-подробно на това?
— Нямаше време. Имал някаква работа. Уговорихме се да се видим в дома му днес следобед, но не го намерих там. Три часа го чаках, но не дойде. Тай че ми се наложи да тръгвам, за да си хвана самолета за дома.
— Значи не сте говорили повече.
— Не. Не съм го виждала оттогава.
— А и правителството е отрекло съществуването на такъв Ръкопис?
— Да.
— А кога стана всичко това?
— Преди около месец и половина.
Няколко минути се хранихме мълчаливо. Накрая Чарлин вдигна очи и попита:
— И така, какво мислиш?
— Не зная — казах аз.
Донякъде приемах скептично идеята, че хората подлежат на промяна. Но в същото време ме привличаше мисълта, че Ръкопис с подобно съдържание би могъл наистина да съществува.
— Поне някакво копие не ти ли показа? — попитах аз.
— Не. Разполагам само с бележките си.
Замълчахме отново.
— Разбираш ли — наруши мълчанието тя. — Наистина мисля, че тези идеи ще ти се сторят интересни.
Погледнах я.
— Имам нужда от доказателство за верността на този Ръкопис.
Тя отново широко се усмихна.
— Какво има? — попитах я.
— Точно същото казах и аз.
— На кого, на свещеника ли?
— Да.
— А той какво ти отвърна?
— Каза, че доказетелството е самият опит.
— И какво има предвид?
— Че Ръкописът се потвърждава от опита. Ако честно анализираме живота и преживяванията си до този исторически момент, ще установим, че идеите на Ръкописа са верни, че звучат провдоподобно.
След като се подвоуми, тя попита:
— А ти как ги намираш?
Замислих се. Дали имаше нещо вярно във всичко това? Дали всички изпитваха това неудовлетворение, което чувствах аз, и дали то бе предизвикано от усещането през последните тридесет години, че в този живот има нещо, което не познаваме, което не се съдържа в опита?
— Не мога да кажа със сигурност. Нужно ми е време да помисля.
Излязох в градинката зад ресторанта и застанах зад една кедрова пейка с лице към фонтана. От дясната ми страна се виждаха примигащите светлини на летището и се чуваше шума на самолет, готвещ се за отлитане.
— Какви красиви цветя — обади се Чарлин зад мене. Аз се обърнах и я видях да приближава по алеята, загледана с възхита в лехите петунии и бегонии, които обграждаха редицата от пейки. Тя застана до мен и ме накара да я прегърна. В мен нахлуха спомени. Преди години, когато и двамата живеехме в Чарлотсвил, щата Вирджиния, редовно прекарвахме вечерите си заедно в разговори. Повечето от разговорите ни се въртяха около разни научни теории и психология. И двамата се чувствахме очаровани от тези разговори и един от друг. Поразителното беше, че въпреки това отношенията ни си оставаха платонични.