— Да, разбира се. Толкова се радвам, че се обади.
Чарлин си погледна часовника.
— Закъснявам. Трябва да се връщам на летището.
— Ще те закарам — казах аз.
Спряхме пред главния вход и се отправихме към мястото за оставяне на багажа. Оглеждах се внимателно за нещо необичайно. Когато пристигнахме, самолетът вече се готвеше за отлитане и един от полицаите, с които се бяхме срещнали, правеше проверка на пътниците. Приближихме и той ни обясни, че е проверил всички, които се качват, но никой не отговарял на описанието на крадеца.
Благодарихме му и когато си отиде, Чарлин се обърна към мене и ми се усмихна.
— Трябва да тръгвам — каза тя и протегна ръце да ме прегърне. — Ето ти телефонните ми номера. И нека този път да поддържаме връзка.
— Чуй ме — казах аз, — искам да внимаваш и ако забележиш нещо необичайно, да се обадиш на полицията!
— Не се тревожи за мен — отвърна тя. — Всичко ще бъде наред.
Ние се погледнахме в очите, сякаш да си кажем много неща.
— Какво смяташ да правиш с този Ръкопис? — попитах аз.
— Не зная. Ще следя всяка информация, свързана с него.
— Ами ако бъде забранено да се разпространява информация?
Тя отново ме стрелна с обичайната си широка усмивка.
— Знаех си аз, че няма да останеш безразличен към този Ръкопис. Такава идея не може да не ти хареса. Ами ти какво смяташ да правиш?
Свих рамене.
— Вероятно ще се опитам да узная повече.
— Прекрасно. Кажи ми, ако разбереш нещо.
Ние отново се сбогувахме и тя се отдалечи. Видях я как се обърна и ми махна с ръка, след което изчезна в коридора. Върнах се при моя джип и потеглих обратно към езерото. Спрях само на едно място да налея бензин.
Щом пристигнах, излязох на закритата веранда и се отпуснах в един люлеещ се стол. Песни на щурци и квакане на жаби изпълваха нощта. Някъде в далечината долиташе печалния глас на козодой. Отвъд езерото луната се бе снижила на запад и хвърляше надипленото си отражение върху водната повърхност.
Тази вечер се бе случило нещо наистина любопитно, но аз си оставах скептично насторен по отношение на цялата тази идея за културна трансформация. Както повечето хора, и аз се увличах от социалния идеализъм на шестдесетте и седемдесетте години, че дори и от духовните интереси на осемдесетте. Въпреки това трудно можеше да се определи какво става всъщност. Що за нова информация би могла да се появи, та да промени целия човешки свят? Всичко това звучеше твърде идеалистично и отвлечено. Та нали хората са живели на тази планета от дълги векове? Защо се налага да проникнем в смисъла на своето съществуване с такова голямо закъснение? Стоях загледан във водата още няколко мига, след което угасих светлината и отидох в спалнята да почета.
На другата сутрин се събудих внезапно. Бях сънувал нещо, което се запечата в съзнанието ми. Няколко минути стоях вторачен в тавана на спалнята и ясно си припомних целия сън. Вървях през някаква гора и търсех нещо. Гората бе огромна и невероятно красива.
Озовавах се в редица ситуации, в които се чувствах напълно объркан и изгубен, не знаех какво да правя. И се появяваше някой, който ми посочваше накъде да тръгна. Така и не разбрах какво всъщност търсех, но след този сън се събудих и невероятно бодър и уверен в себе си.
Седнах в леглото. Един слънчев лъч проникваше през стъклото и озаряваше една просека от стаята, в която просветваха прашинки. Станах и отидох да дръпна пердетата. Денят бе лъчезарен: синьо небе, ярко слънце. Лек ветрец нежно полюшваше дърветата. Обикновено по това време на деня водната повърхност на езерото е надиплена и блестяща, а вятърът обгръща с хлад влажната кожа на плувеца.
Излязох и се гмурнах под водата. После изплувах на повърхността по средата на езерото и се обърнах по гръб, за да погледнем познатите си планини. Езерото се намираше в долина, обградена от три планински вериги и гледката, която се откриваше от него, беше изключителна. Беше я открил моят дядо, когато бил млад.
Преди сто години като момче той за първи път кръстосвал тези планини — едно любознателно, впечатлително дете сред този все още див свят, в който живеели пуми, глигани, а имало и някои индиански паланки по северния склон. Тогава дядо ми се заклел, че един ден ще живее в тази забележителна долина с огромни стари дървета и седем извора, и накрая бе успял да изпълни своята клетва. По-късно си бе направил изкуствено езеро и къщичка и често се разхождаше из околността с малкия си внук. Никога не успях да разбера от какво толкова бе запленен дядо ми в тази долина, но се постарах да запазя земята, дори когато тя бе застрашена от настъплението на цивилизацията.
От средата на езерото, близо до върха на северния склон, се издаваше една скала. Дядо ми често ходеше там. Вчера и аз се изкачих до нея. Исках да намеря успокоение в гледката, ароматите и воя на вятъра сред върхарите на дърветата. И докато седях така и разглеждах езерото и гъстата зеленина на долината под мене, постепенно се почувствах по-добре, сякаш енергията на мястото и перспективата премахнаха някакъв блокаж в съзнанието ми. Само няколко часа подир туй аз вече говорех с Чарлин и слушах нейния разказ за Ръкописа.