Едно от тези злополучни животни, подлудено от рева на своите другари, изведнъж изви настрана и се спусна към тамариндите, за да подири там спасение. Тогава и слоновете се устремиха нататък. Само след миг, и тази тъмна, жива вълна изпълни цялото пространство; из въздуха се носеше оглушителен шум. Още миг — и бедният вол се превърна в купчина кървави остатъци, а от фургона останаха само няколко трески. Напразно Урдакс изригваше най-страшни проклятия, напразно дори гръмна върху слона, обвил с хобота си дървото, на което беше се покатерил португалецът: куршумът се плъзна по гърба на животното, без да му причини никаква вреда.
— Има ли полза да стреляме? — избъбра Джон Корт. — Само да хабим напразно куршумите! Поне тези гадове да бяха 20–30, а те са стотици, хиляди, никога не бихме могли да ги изтребим!
— Пък и да избием няколко — това едва ли ще ни спаси! — прибави Макс Юбер. После се обърна към Лланга:
— Страхуваш ли се?
— Не, щом тук е мой приятел Макс, аз никак не страхува се!… — отговори смелият хлапак.
Всъщност, не само малкото момче трябваше да се страхува. Щом свършиха с вола и с фургона, десетина слона се хвърлиха върху дърветата, като се опитваха да пипнат с хоботите си долните клони. Но понеже последните бяха твърде високо, разярените гиганти се издигаха дори на задните крака, за да постигнат желанието си.
Почти едновременно изтрещяха два изстрела, раздадоха се викове на болка и на ярост, но очевидно, нито едно животно не беше убито; нито едно тежко тяло не рухна на земята. Сега слоновете престанаха да се стремят към долните клони, а започнаха да разтърсват дънера на дървото, на което бяха се покатерили Урдакс и форлоперът, разтърсваха го с такава сила, че дървото запращя и се пропука. Високият тамаринд се клатеше под напора на гигантите така, че двамата ловци, побързаха да потърсят спасение на съседното дърво.
— Урдакс, след мене! — извика форлоперът, и започна да се прехвърля на дървото, където бяха двамата приятели и момчето.
— Урдакс! Урдакс! Сам ще се погубите! — закрещяха и тримата, но напразно. Обезумял от страх, португалецът пращаше куршум след куршум от своите револвери.
— Трябва да го спасим! Да го доведем насила! — извика Макс Юбер и стана.
— Късно е! — спря го Камис.
Наистина, беше късно: тамариндът изтрещя и рухна на земята, заедно с бедният Урдакс.
Другите не видяха какво стана с португалеца, но от неговия страшен вик и стон, стон на предсмъртна агония, прекъснат изведнъж, ясно разбраха, че всичко е свършено.
— Сега е нашият ред! — промълви Камис.
— Много печално! — забеляза Юбер.
— И сега съм напълно съгласен с вас, мили Макс! — обади се Джон Корт.
След като повалиха първото дърво, слоновете се заеха и с останалите. Като че ли страшната съдба на Урдакс щеше да сполети и другите. Какво да правят? Да слязат от тамаринда и да се спуснат към гората? Но слоновете сигурно ще ги последват! И после, нима в гората ще намерят спасение? Може би, ако се спасят от слоновете, ще попаднат в ръцете на свирепите диваци? Все пак, бягството в гората даваше известна възможност за спасение, докато тук смъртта на всичките беше неизбежна.
Сега и дървото, където се намираха двамата приятели, форлоперът и Лланга, започна да се клати така, че всеки миг щеше да се пречупи. Няколко силни хоботи се обвиха около долните клони: нещастните пътешественици едва не полетяха долу. Макс Юбер прегърна момчето с лявата си ръка и силно се притисна към дървото. Обаче страшният натиск на слоновете скоро надви съпротивата на дървото, корените му приповдигнаха почвата, и след миг тамариндът рухна и се просна по цялата си дължина.
— В гората! По-скоро, в гората! — извика Камис.
При рухването на дървото, слоновете инстинктивно отстъпиха назад, като оставиха тесен, свободен проход, и нашите приятели побързаха да се възползуват от него, промъкнаха се и с всички сили се втурнаха към гората.
Погълнати от злобното желание да изкоренят дърветата, разярените слонове отначало не забелязаха бегълците. Обаче, последните не успяха да изминат и половината разстояние до гората, когато десетина гиганти се отделиха от стадото и се спуснаха да ги преследват.
— По смело. По-смело! — викаше Камис. — Още малко усилия, и ще се спасим!
Но, за да постигнат това, имаха нужда от повече душевна бодрост, а Лланга чувстваше, че Макс Юбер, който беше го грабнал на ръце и тичаше с него, започва да изостава.
— Пусни мене!… Остави мене!… Мои крака силни, бързи, аз мога сам тичам!… — викаше момчето.