— Сигурно! — потвърди Камис. — Хайде, да отидем да проверим!
Тримата мъже и малкият Лланга навлязоха в гората. След като изминаха около тридесет крачки, забелязаха по мъха следи от многобройни крака, смачкана трева, изпотрошени храсти и наполовина обгорели насмолени факли, но никъде не зърнаха нито сянка от човешко същество.
— Избягали са! — промълви Макс Юбер.
— Или, само са се оттеглили, — поправи го Камис. — Според мен, засега не ни заплашва никаква опасност.
Обаче, ако туземците бяха си отишли, слоновете изобщо не мислеха да последват техния пример, а продължаваха да стоят на стража пред гората; някои дори напразно се опитваха да си пробият път през тази непреодолима преграда.
По съвета на Камис, пътешествениците се стараеха да не се мяркат пред очите на слоновете, за да не възбудят отново тяхната ярост.
— Ако не ни видят, може би ще се махнат и тогава ще се върнем при лагера, за да приберем онова, което е оцеляло от вещите ни, — каза Джон Корт.
— И да погребем с почит останките на нещастния Урдакс! — добави Макс Юбер.
— За последното не трябва и да мислим — заяви форлоперът, — там, където стъпят слонове, нищо не може да оцелее!
Но понеже слоновете не мислеха да си отиват, пътешествениците решиха да се върнат при огъня, да обсъдят своето положение и да вземат решение за онова, което им предстои да сторят.
Когато се връщаха, Макс Юбер с щастлив изстрел можа да повали едно едро животно, подобно на елен, но от рода на антилопите, с тъмно сив цвят, а рогата му бяха дълги и спирално извити. Убитото животно осигуряваше прехраната им за няколко дена, понеже тежината му не беше по-малка от стотина килограма.
Ловкият Камис за миг одра антилопата, отряза най-хубавите парчета и ги отнесе при огъня. През това време Джон Корт, Макс Юбер и Лланга, събраха сухи съчки, и след миг избухна весел пламък. Четвърт час по-късно, месото се печеше върху жарта, а нашите пътешественици с нетърпение очакваха вкусния обед.
Из тези, пълни с всякакъв дивеч местности, ловкият ловец никога не би рискувал да умре от глад, ако разполага с добра пушка и с достатъчно патрони. Разбира се, последното условие е най-важно. А нашите приятели, макар че преди нападението на слоновете бяха наблъскали джобовете си с патрони, сега, след като ги преброиха, видяха, че разполагат само с 50 куршуми. Ако се вземат под внимание случайните срещи с враждебни туземци, или необходимостта да се бранят от нападенията на диви зверове, това беше твърде скромен запас, още повече, че до левия бряг на Убанги им предстояха около 600 километри.
След като обсъдиха тези въпроси, пътешествениците трябваше да вземат окончателно решение.
— Камис — обърна се Джон Корт към форлопера, — до днес вие бяхте наш водач. Покойният Урдакс ви се доверяваше напълно, също и ние ви се доверяваме, особено пък, като си спомним за начина, по който доказахте своята самоотвержена преданост през изтеклата страшна нощ. Решете вие, а ние предварително даваме съгласието си!
— Да, — повтори Макс Юбер, — вие дълги години сте водили през тук кервани и познавате тази страна. Кажете мнението си: кой път трябва да изберем?
— Трябва да тръгнем през гората, — отговори форлоперът, без да се замисли. — Нито пагуини, нито денки, нито фунди, нито бухоси, нито пък други някакви племена на Убанги, никога не са навлизали в тази гора. Следователно, едва ли ще бъдем изложени на неприятни срещи. Този път е по-къс, пък и по-лесно ще намираме храна из гората!
Всички възприеха мнението на Камис. Разбира се, не можеха да разчитат на утъпкани пътеки из гората; най-много, биха могли да попаднат на някои следи от биволи или носорози. Изобщо, щяха да си пробиват път с брадви и ножове, но — какво да се прави?!
Относително посоката на пътя, можеха да бъдат напълно спокойни, макар че в горския гъсталак не проникваше нито най-слаб слънчев лъч. Някои раси, например китайците, и известни диви племена от Далечния Запад на Америка, като се ръководят от слуха и от обонянието си, по някакви неуловими белези прекрасно откриват правилната посока. Тази дарба до най-висока степен притежаваше и форлоперът, и не веднъж беше доказал това.
— Но дали ще можем да се промъкнем през тази девствена гора? — замислено попита Джон Корт.
— Разбира се, г. Джон! Нима допускате, че гората не е пресечена от няколко реки или потоци, които се вливат в Убанги или в някой от неговите главни притоци?
— Съгласен съм с вас, Камис! — обади се Макс Юбер. — Например, този малък поток също минава през гората. Възможно е дори, че по-нататък се превръща в дълбока река, и тогава какво би ни попречило да продължим пътя си върху сал?