Тук-там се срещаха цели стада шимпанзета, макак, мандрили и горили — най-силните, най-свирепите и най-опасните от всичките съществуващи маймунски породи. Но досега тези горски жители, навярно никога още не виждали човек, се отнасяха по-скоро с любопитство, отколкото враждебно към пътешествениците. На подобно отнасяне, трудно биха могли да разчитат из горите на Конго или на Камерун.
След къса почивка през деня пътешествениците направиха още една почивка — към шест часът вечерта. Макар че понякога си пробиваха отвори с ножове и с брадви, но останалата част от пътя беше измината при сравнителни удобства по пътеката, прокарана от биволите. Впрочем, тук-там из храстите понякога надничаше едрата глава на грамаден бивол или онжд. Тези тревопасни са извънредно опасни, поради тяхната необикновена сила и бесен характер, и нашите пътешественици се стараеха да избягват нежелателни срещи, за да не бъдат принудени да хабят патроните си.
Когато се стъмни, четиримата спряха на една малка полянка, между корените на грамадно дърво, високо повече от петдесет метра; клоните на този великан започваха на два метра от земята; по вейките му се виждаха сиво-зеленикави листа и белоснежни, пухкави топчета. Това беше едно от африканските памучни дървета, извънредно удобно за да даде защита от лошо време.
— Вижте, приятели, леглото ни е готово, хем памучно легло! — весело възкликна Макс Юбер.
Камис бързо накладе огън. Вечерята беше същата, както закуската и обедът, т.е. печено антилопово месо. Докато вечеряха, Джон Корт се обърна към форлопера:
— Ако не се лъжа, през цялото време вървяхме към югозапад?
— Да, през цялото време…
— Според вас, колко сме изминали през този ден?
— Дванадесет или петнадесет километра, г. Джон, и ако вървим все така, за по-малко от месец ще достигнем бреговете на Убанги!
— Няма да е лошо, но трябва да имаме предвид и евентуални задръжки и препятствия — забеляза Корт.
— Ами защо да нямаме предвид и някакво по удобно пътуване? Може би ще срещнем плавателна река или поток, които значително ще облекчат и ще съкратят пътя ни — обади се Макс Юбер.
Камис кимна с глава и отговори:
— Това е твърде вероятно, обаче когато отидем по-на запад.
— Страхувам се само от едно: че и в тази гора няма да намерим нищо тайнствено!
— Толкова по-добре, — промълви Джон Корт.
— Е, не съм съгласен! — усмихна се Юбер, а после се обърна към хлапака: — Хайде, Лланга, време е да спиш!
От предпазливост, решиха да дежурят на смени. Макс Юбер пожела да бъде пръв, а Камис и Джон Корт се обтегнаха върху пухеното легло, приготвено от самата природа. Младият французин се разположи пред загасналия огън и покорен от тихата прелест на тропическата нощ, неволно започна да мисли, какво ли крие в себе си тази гигантска гора. Нима само богато растително царство и нищо повече? О, не! Може би Швайнфурт и Юнкер са изследвали именно тази част на Африка, може би тази грамадна гора на Убанги се простира към изток и граничи със страната Хиам-Ниам, наречена „страна на опашатите хора“, макар че тамошните жители нямат никакви израстъци, подобни на опашка? А из северната част на Итури нима Стенли не е срещал пигмеите, не по-високи от метър и 20 сантиметра, с прекрасно телосложение, с тънка и лъскава кожа, и с очи, като на газела? Нима и английският мисионер Албърт Лид не е констатирал съществуването на същите дребни хора, на брой повече от десет хиляди, населяващи областта между Уганда и Кабинда? Според думите му те живеели предимно по клоните на дърветата, и безпрекословно се подчинявали на своя избран вожд. Ами, из горите на Ндукурбоша, нима същият този мисионер не се натъкнал на пет селища, току-що напуснати от лилипути, чиито ръст достигал едва 80–85 сантиметра? Нима не се е срещал с всичките тези „уамбути“, „батина“, „ака“, „базунгу“, тежки не повече от 40 килограма, но без да са лишени от остър ум, отлични работници и храбри войници, твърде опасни със своите малки на вид, обаче смъртоносни оръжия?