Като размисляваше по такъв начин, Макс Юбер вярваше, че безкрайната гора сигурно крие в недрата си някакви тайнствени същества, може би дори еднооки циклопи, подобни на онези, за които се говори в митологията, или пък такива, чиито нос е удължен във вид на хобот, вследствие на което могат да бъдат причислени, ако не към семейството на дебелокожите, поне към семейството на хоботните?
Увлечен от подобни научни фантазии, Макс Юбер не спеше наистина, но всъщност беше твърде лош пазач, и сигурно не би забелязал надвисналата опасност, за да предупреди своевременно другарите си. Младежът силно трепна, когато някаква ръка се отпусна върху рамото му.
— Аз съм, драги Макс! Моля, недейте да ме вземате за дивак „убанги“. Забелязахте ли нещо особено?
— Не, всичко е тихо и мирно.
— Хайде, полегнете си, драги Макс. Сега е мой ред да дежуря — каза Джон Корт, и се разположи пред загасналия огън.
Както първата, така и втората половина от нощта премина съвсем спокойно. По-късно, Камис смени американеца и дочака разсъмването без да забележи нищо подозрително.
VI. Все по същата югозападна посока
На другия ден, т.е. 11 март, добре отпочинали и поспали през нощта, Джон Корт, Макс Юбер, Камис и Лланга бяха готови да продължат пътуването.
Преди тръгване, пътниците запалиха огън, за да закусят пак с антилопово месо и с прясна вода от близкия извор.
Очевидно, тази част на гората, по която вървяха нашите пътешественици, беше често посещавана от едри четирикраки, понеже из разни посоки водеха широки, утъпкани пътеки. Впрочем, през сутринта пътниците не веднъж виждаха грамадни биволи и дори зърнаха два едри носорога, които за щастие минаха твърде далече.
До обед пътниците извървяха около 12 километра, и Камис предложи да спрат, за да се нахранят. Докато форлоперът палеше огъня, Джон Корт застреля чифт дрофи, чието месо високо се цени от туземците, а сега допадна по вкус и на французина, и на американеца.
След като се наобядваха добре, Камис и другарите му продължиха по-нататък, но сега все по-трудно успяваха да си пробиват път. От няколко часа валеше дъжд и това още повече би влошило положението, ако не бяха гъстите корони на дърветата, които отвреме-навреме пропускаха по някоя капка.
Обаче казаното обстоятелство създаваше известно неудобство: нямаше вода. Камис напразно диреше по пътя някакъв извор, — из тази част на гората, през която вървяха все по същата посока, т.е. към югозапад, нямаше изобщо вода, и поради тази причина не се срещаха пътеки, прокарани от животни.
— Очевидно онзи поток, който минаваше покрай лагера при тамариндите, завива остро към запад — каза Джон Корт. — Ако се съди по белезите наоколо, наблизо не протича никакъв поток!
— Ако този поток се е отклонил от нашата посока, това не значи, че няма да срещнем друг поток — възрази Камис.
През тази нощ пътниците прекараха под прекрасно стройно и не по-малко високо дърво от памучника, който им послужи за покрив през изтеклата нощ. Това беше един бомбакс, който до тридесет метра издигаше право нагоре своето гладко равно стъбло, а после се разклоняваше на всички страни като гъста зелена шатра.
Пътешествениците пак наредиха поредно дежурство. Нощта премина спокойно, само понякога долиташе далечен рев на биволи и на носорози. Но лъвски рев изобщо не се чуваше, понеже този мощен цар на животните не живее из африканските гори; среща се по другата страна на Конго, малко по на юг из Судан или в областите, близо до Сахара. Не напразно го наричат и „цар на пустинята“; той не обича тъмните и тесни гори, а предпочита широкия простор на равнините, нажежени от слънчевите лъчи.
Обаче освен лъвски рев не се чуваше и сумтене на хипопотам, а последното беше твърде печално, понеже присъствието на това животно всякога означава, че наблизо има вода.
Рано на другата сутрин преди да продължат пътя си, Макс Юбер с един изстрел повали твърде едра антилопа, подобна на зебра, нещо средно между кон и магаре. Това беше орикс, със симетрично нашарена кожа. Широка, черна ивица минава по целия гръбнак, краката и бедрата са изпъстрени с черни петна върху бял фон, опашката е съвсем черна и дълга до земята, под гърлото си има голям кичур дълги косми: красивите рога, дълги един метър, му служат за прекрасно оръжие при самозащита; из южната и северна части на Африка, ориксът успешно се брани с рогата си дори от лъвове и пантери.
Но сега и рогата не помогнаха на бедното животно; смъртно ударен от куршума на Макс Юбер, ориксът моментално издъхна. Този сполучлив изстрел достави на ловеца и на другарите му храна за няколко дни.