Макс Юбер отговори:
— Вече не вярвам, че ще срещнем такава река!
— Напразно, г. Макс! Убеден съм, че реката не е далече. Вижте: на няколко пъти срещнахме блатна трева. Тази сутрин убихте две блатни патици, а отпреди десетина минути, след като слънцето залезе, чувам далечно, но ясно жабешко крякане.
Макс Юбер и Джон Корт признаха, че форлоперът има право, но все още не виждаха желаната река. Впрочем, често започнаха да срещат по пътя си мътни локви, пълни с отвратителни пиявици и с черни хлъзгави стоноги. Освен тях цели ята разновидни гиздави пеперуди летяха над храстите.
По късно форлоперът забеляза не само мухи, бръмбарчета и оси, но и многобройни рояци мухи „цеце“. Впрочем, мухата „цеце“ е съвсем безвредна за човека и за дивите животни; нейното ужилване е смъртоносно само за конете, за воловете, за кучетата и за камилите3.
Малкият отряд вървя до шест и половина часът вечерта, въпреки силната умора, въпреки трудностите по пътя. Камис вече започна да дири подходящо място за нощуване, когато вниманието на Макс Юбер и на Джон Корт беше привлечено от виковете на малкия Лланга.
Както винаги, хлапакът беше отърчал напред сякаш ловджийско куче и сега крещеше с цялото си гърло. Младите хора помислиха, че го заплашва някаква опасност, и бързо отърчаха към него, като приготвиха пушките си. А Лланга, покатерил се върху грамадния дънер на паднало дърво, сочеше с ръка пред себе си и крещеше:
— Рио! Рио! Вода! Вода!…
Наистина приблизително на половин километър от тях, лъкатушеше широка бърза река, чиято повърхност отражаваше последните лъчи на залязващото слънце.
— Според мене там ще е по-добре да пренощуваме — предложи Джон Корт.
— Да — кимна с глава форлоперът и добави: — Бъдете уверени, че тази рио4 скоро ще ни отведе до бреговете на Убанги.
Разбира се, не беше трудно да построят сал, и тогава пътуването значително би се облекчило. Обаче за да достигнат до рио, трябваше да минат през твърде мочурлива местност, а понеже здрачаването из този край продължава само няколко минути, беше се вече стъмнило съвсем, когато пътниците достигнаха левия, доста висок бряг на реката. На това място реката имаше ширина около осем метра; левият бряг беше почти гол, а по десния се виждаше гъста растителност. Несъмнено това беше не малък поток, а истинска река със силно и бързо течение.
Все пак трябваше да дочакат утрото, за да уяснят напълно положението си. Засега най-важното беше да намерят уютно и сухо място, където да прекарат нощта. Камис скоро намери някаква малка пещера сред крайбрежните скали, в която и четиримата можеха да се настанят твърде удобно.
Решиха да вечерят с останалия от обед печен дивеч; не запалиха огън, за да не привлекат вниманието на опасни животни, като крокодили и хипопотами, с каквито са пълни всичките африкански реки.
Наистина от друга страна димящият огън пред входа на пещерата би прогонил милиардите комари, обаче трябваше да изберат по-малката от двете злини: ужилванията на комарите все пак бяха за предпочитане пред обсипаните с остри зъби челюсти на крокодилите.
Джон Корт остана на стража през първата половина на нощта, а през това време двамата му другари и хлапакът спяха дълбок сън, въпреки острите жужения на безбройните хапливи мухи и комари.
През своето дежурство американецът не забеляза нищо подозрително, но на няколко пъти му се стори, че чува жален човешки глас да повтаря все една и съща дума — „нгора“, която означава „майка“, на езика на туземците.
VII. Празната клетка
Наистина форлоперът беше направил твърде щастливо откритие, като намери тази малка пещера, чието дъно беше посипано с дребен, мек пясък, и не се чувствуваше никаква влага. Тук нашите пътешественици бяха напълно запазени от проливния дъжд, който се изля през първата половина на нощта; освен това, пещерата им обещаваше сигурно убежище през цялото време, необходимо за постройката на сала.
При зазоряване духна силен вятър и съвсем очисти небето; денят обещаваше да бъде топъл. Джон Корт и Макс Юбер бяха в прекрасно разположение на духа: тази река щеше да им помогне да изминат 400-те километри, а след това, като се спуснат по Убанги, скоро ще стигнат до Либревил.
Реката течеше почти по права линия към югозапад, а подир три километри се губеше между зеленината на надвисналите по бреговете й дървета. По-нататък, реката правеше остър завой към юг, и от това място гората пак ставаше гъста и непроходима, като по-рано.
Както казахме, отначало левият бряг представляваше блатиста ливада, а десният бряг беше покрит с гъста растителност, така че изглеждаше, като че ли цялата местност е гориста до края на видимия хоризонт.