По отношение на своята здравина и издръжливост, фургонът беше прекрасно построен; въпреки дългото и трудно пътешествие, и днес имаше такъв вид като че ли е извървял само няколко мили по добър, равен път.
Всъщност, преди три месеца този фургон напусна Либревил, столицата на французко Конго, и оттам, с посока към изток, беше дълбоко навлязъл в долината на Убанги, зад Бахр-ел-Абиад, която откъм юг се влива в езерото Чад. Убанги е най-главният десен приток на реката Конго, или Заир, и е дал името си на цялата област.
Тази област е разположена на изток от областта Камерун и представлява грамадна пустиня, като Сахара, но отличаваща се със своята богата растителност и живописна природа. Тук-там, на грамадни разстояния едно от друго, са пръснати селата на войнствените туземци, които вечно враждуват помежду си и се хранят с човешко месо, например „Мубутту“, които живеят между басейна на Нил и Конго. Тези племена задоволяват кръвожадните си инстинкти предимно с деца, и мисионерите полагат изключителни старания, за да спасяват нещастните от тяхната горчива участ, като или ги отнемат от родителите им, или ги откупват с пари. Много такива деца се възпитават в мисиите покрай река Сирамба. Трябва да добавим, че навсякъде в Убанги децата служат за разменна монета при търговските сделки. За хранителни припаси и за други предмети от първа необходимост, туземните жители плащат с децата си на търговците, които доставят стоки из всички кътища на страната. Ето защо за най-богат човек минава онзи, който има най-много деца.
Не с търговска цел португалецът Урдакс беше тръгнал да пътешествува из тези страни, и никъде не влизаше в търговски преговори с местните крайбрежни племена на Убанги; единствената цел в дадения случай, беше ловът на слонове, които се срещат в грамадни количества из тези местности. Обаче през цялото време на пътуването си, не веднъж се виждаше принуден да прибягва до оръжието, взето изключително за лов, за да се брани от честите нападения на дивите туземни племена. В резултат, експедицията би могла да се нарече твърде сполучлива и напълно благополучна, понеже до сега керванът не беше загубил нито един човек от състава си.
Нещо повече: в този смисъл нашите пътешественици дори бяха направили една придобивка. Ето как. Когато минаваха покрай едно село, близо до изворите на Бахр-ел-Абиад, двамата младежи — Джон Корт и Макс Юбер, спасиха от страшна участ едно нещастно момче, като го откупиха за шепа стъклени маниста. Около десетгодишно, момчето имаше твърде симпатична външност; негърският тип в него, както понякога се случва, беше силно смекчен: сравнително светъл цвят на кожата, не ситно къдрава, а леко начупена коса, носът — по-скоро гърбав, а не сплеснат, както у повечето негри.
Добре развито, с блестящи и умни очи, негърчето се оказа извънредно умно и приятно момче, и с цялата си душа се привърза към двамата младежи. Името му беше Лланга; нямаше нито баща, нито майка. Известно време Лланга живял при мисионерите, където се научил малко да говори на френски и на английски, но по-късно, вследствие на някакъв нещастен случай, Лланга отново попаднал в ръцете на „данкасите“ (едно диво туземно племе), които решили с него да задоволят своя кръвожаден апетит, и благодарение само на намесата на двамата приятели, момчето останало живо. Сега неговите спасители го водеха със себе си във факторията Либревил.
Младежите от сърце се привързаха към момчето, обличаха го, обуваха го и го пазеха, като свое дете, а Лланга от своя страна беше готов да пожертвува живота си за тях.
Щом фургонът спря, воловете изведнъж се отпуснаха върху тревата, крайно изморени от дългото и мъчително пътуване, а Лланга, който из целия път тичаше ту пред колата, ту зад нея, побърза да отиде при младежите точно в момента, когато двамата слизаха от фургона.
— Изморен ли си, Лланга? — попита Джон Корт.
— О, не, не!… Крака мои много здрави… обичат много тичат! — отговори момчето, и с щастлива усмивка се взря в очите на своите покровители.
— Време е да хапнем, — каза Макс Юбер.
— Да хапнем… да!… — възкликна хлапакът, целуна ръцете на двамата младежи и отърча към сенчестите дървета, под които носачите се грижеха да приготвят вечерята.
Както казахме по-горе, фургонът служеше само за жилище на португалеца Урдакс, на Камиса и на двамата им спътника, а всичките хранителни припаси, останалия багаж и целия товар със слонова кост, носеха на гръб 50 наети носача. Това бяха силни, здрави, едри негри, родени в Камерун. Като хвърлиха върху тревата товара си, т.е. слоновите зъби и сандъчетата с хранителни припаси, всички весело и шумно се заеха да приготвят вечерята.