— Този катинар е ясно доказателство, че тук преди нас са идвали бели хора! — заяви Джон Корт.
— Ако подирим, може би ще намерим и други следи от тяхното присъствие, например мястото където е бил лагерът им, понеже нашата пещера едва ли е могла да им послужи за тази цел — каза Макс Юбер и усмихнато добави: — Изключително на нас принадлежи честта за откриването на тази симпатична пещера!
— Да, Макс! Хайде да отидем по брега до завоя на реката: може би ще открием и други следи от тези непознати… Камис, какво правите там?
— Разглеждам сала, г-н Джон! Напълно запазен, макар малко да е пострадал от водата и от лошото време. Но ще го поправим и ще си послужим с него. Ей сега ще се заема с това!
— Почакайте малко, драги приятелю. Елате да отидем до завоя на реката: може би ще намерим някакво обяснение на нашето откритие!
И тримата тръгнаха напред, придружени от момчето, което както винаги започна да тича ту пред тях, ту отдясно, ту отляво.
По брега срещнаха много блатни птици и дрофи, но не им обърнаха внимание, понеже Макс вече беше застрелял две тлъсти патици.
Обаче колкото и внимателно да гледаха под краката си, пътешествениците нищо друго не можаха да открият; никъде не се виждаха никакви следи от някогашен лагер, нито пък белези, по които да се заключи, че оттук са преминали бели хора.
Най-после близо до завоя на реката се натъкнаха на стадо кресливи маймуни, които шумно подскачаха по надвисналите над водата дървета. Очевидно, присъствието на пътешествениците никак не ги учуди; но преди последните да приближат, маймуните изведнъж изчезнаха в гъстата гора.
— Може би те са построили сала! — пошегува се Джон Корт.
— Може би те са построили и тази клетка! — добави Макс Юбер.
— Клетка? Каква клетка?
— Вижте там, в гъсталака, на двадесет крачки оттук… Някаква странна постройка, колиба или клетка, наречете я така, както искате.
— Да, г-н Макс има право — обади се Камис. — Там под онези мимози действително има някаква колиба и решетъчни стени…
— Да видим, какво има в нея! — извика Джон Корт и се приготви да отърчи напред.
— Нека да бъдем по-предпазливи — спря го форлоперът. — Да се промъкнем под прикритието на тези дървета.
Впрочем тази предпазливост сякаш беше излишна, понеже наоколо не се чуваше нищо, освен крясъци на маймуни и птичи викове; двата бряга като че ли бяха съвсем пусти. Ето и колибата, построена между две грамадни мимози, със силно полегат покрив от дебел пласт пожълтяла и изсъхнала трева. Наоколо цареше абсолютен пустош. Колибата имаше известно сходство с клетка, понеже предната й стена представляваше решетка, като онези, които се употребяват в зоологическите градини, за да отделят животните от публиката. По средата на решетката имаше вратичка, отворена в този момент. Самата клетка беше празна.
Макс Юбер влезе пръв и скоро направи твърде ценни открития: някаква тенджерка или тиганче, в пълна изправност, металическа чашка, три-четири счупени шишета, вехто вълнено одеало, парче от някаква материя, калъфче за очила, голяма ръждясала брадва, а в ъгъла върху пода — една медна кутия със силно притиснат капак. Младежът се опита да я отвори, но окисляването беше споило капака към кутията, така че трябваше да прибегне до помощта на джобното си ножче. Капакът се подаде и отскочи, а в кутията се оказа добре запазен бележник, върху чиято подвързия с едри букви бяха напечатани две думи, които Макс Юбер високо прочете:
„Доктор Йохаузен“.
VIII. Доктор Йохаузен
Джон Корт, Макс Юбер и Камис не можаха да издадат нито звук: просто бяха замръзнали от смайване.
Разбира се, мнозина помнят или са слушали за опитите на американеца Харнер, да изучи езика на маймуните. За да придаде на своята теория по-голяма тежест и по-голямо значение, този учен решил да провери практически нейното потвърждение. Името на учения, твърде известно в Европа и Америка, беше добре познато и в Конго, и в Камерун.
Дълго преди пътуването си из Африка, този янки се запознал с маймунското общество, обаче с обществото на опитомените, цивилизовани маймуни. След дълговременни и внимателни наблюдения, той излязъл със смелото твърдение, че маймуните разговарят и се разбират помежду си, че употребяват членоразделни звуци, за да определят думите: храна, вода и пр. Професор Харнер поставил фонографи във Вашингтонската зоологическа градина, за да снемат точно думите на маймунския език. Освен това, професорът забелязал, че маймуните никога не разговарят без нужда, както хората.