Това беше всичко; по-нататък следваха празни листа.
— През изтеклата нощ и аз чух същата дума — „нгора“, няколко пъти повторена от жален слаб глас — каза Джон Корт. — Нима не е чудно това?
— Да, много чудно! — потвърди Макс Юбер.
Очевидно, само Камис не намираше нищо интересно в тези въпроси за способностите на маймуните и за съдбата, постигнала злополучния доктор и слугата му. За него, по-голямо значение имаха намереният сал и предметите в празната клетка, които можеха да им бъдат от полза. Форлоперът се опасяваше само от едно: да не хрумне на младите приятели да издирят изчезналия доктор и затова побърза да ги подкани:
— Хайде, да тръгваме! Времето е скъпо!
— Само Бог знае, какво е станало с бедния доктор! — замислено промълви Джон Корт. — Неговият дневник приключва на 25 август; значи оттогава изобщо не се е връщал тук.
— Изключено е да тръгнем да го дирим! — настойчиво каза Камис. — Когато се върнем в Либревил, бихме могли да организираме експедиция с тази цел, но сега — по-скоро да стигнем до Убанги!
Освен изброените по-горе предмети нищо друго не можаха да намерят в колибата. Обаче в момента, когато форлоперът излизаше навън, стори му се, че е стъпил върху нещо металическо. Наведе се и видя, че това е капак на доста голям сандък от бяло желязо, заровен пред вратата. Камис дръпна капака и извика от радост: сандъкът беше пълен с патрони, точно според калибъра на техните пушки! Наистина, това беше извънредно ценна находка! Но къде са леглата, столовете, масата, дрехите, оръжието, многобройните кутии с консерви? Очевидно, всичко е отвлечено. Обаче, от кого? Дали не от тези, които са отвлекли доктора и слугата му, сиреч от маймуноподобните диваци — туземци, които бедният доктор помислил, че са говорящи маймуни?…
— Във всеки случай — забеляза Джон Корт, — сега можем да допуснем, че из гората скитат диваци и трябва да се пазим от тях!
— Имате право, г-н Джон, ето защо да побързаме с поправката на сала — обади се Камис.
Когато пътешествениците се върнаха в пещерата, беше около 9 часът сутринта. Най-напред заеха се да приготвят закуската. Сега, понеже имаха чудесна тенджерка, можеха да се нагостят с варено месо. За обед щяха да си приготвят прекрасна супа: жалко, че нямаха сол и хляб. Докато Лланга наглеждаше супата, мъжете усърдно се заеха с поправката на сала. Камис намери в колибата няколко дълги дъски. Надвечер салът беше стегнат и приведен в пълна изправност.
Решиха да прекарат нощта в същата пещера, понеже започна да вали дъжд, който към осем часът се превърна в истински порой.
От предпазливост, пътешествениците пак наредиха дежурство; докато Джон Корт и форлоперът спяха дълбоко, Макс Юбер не можеше да се примири с мисълта, че на сутринта ще заминат, без да узнаят нищо за съдбата на доктор Йохаузен, който толкова дълго е прекарал в тази девствена гора. И ето пред погледа му започнаха да се мяркат приказни картини за звероподобни горски хора, които из гъсталака живеят в малки колибки, прилични на мравуняци; отново в ума му започна да оживява тази тайнствена гора, и когато на сутринта другарите му се пробудиха, младежът предложи да кръстят неизвестната река с името на доктор Йохаузен. Всички приеха предложението. Оттогава, върху картите на централна Африка започна да фигурира реката Йохаузен.
Нощта премина спокойно и никой от дежурящите — нито Джон Корт, нито Макс Юбер, нито Камис не чуха никакъв необикновен звук.
IX. По течението на река Йохаузен
На 16 март към шест часът сутринта нашите пътешественици напуснаха брега и потеглиха с малкия сал по течението на река Йохаузен.
Макар че дъждът престана, небето все още беше покрито с облаци и въпреки силния вятър облаците не се пръскаха, а обещаваха мрачен ден. Впрочем това засега не беше лошо, понеже широката река протичаше по сравнително открита местност и ако имаше слънце времето щеше да бъде извънредно горещо.