— Смили се, Антип, върни самовара! Христа ради!
— Донеси три рубли и ще си го получиш.
— Пряко сили ми е!
Антип пуфтеше, огънят съскаше и пращеше, играеше по самоварите. Старецът помачка шапката си, позамисли се и пак каза:
— Върни го!
Мургавият кмет изглеждаше вече съвсем черен и приличаше на магьосник: той се обърна към Осип и сурово и бързо изрече:
— От земския началник е зависещо всичко. Можеш да заявиш повод за своето недоволство пред административното заседание на двадесет и шесто число, устно или писмено.
Осип нищо не разбра, но се задоволи с това и си тръгна за вкъщи.
След десетина дни приставът пак пристигна, повъртя се около час и си замина. В тия дни времето се задържа ветровито, студено; реката отдавна беше замръзнала, а сняг все още не падаше и хората просто се измъчваха с пътищата. Една неделя надвечер няколко души съседи се отбиха на приказки у Осипови. Разговаряха си на тъмно, тъй като да се работи, беше грехота и газеничето не гореше. Новините бяха доста неприятни. В две-три къщи например били иззели срещу недоборите кокошки и ги пратили в околийското управление, а там измрели, тъй като никой не ги хранил; били взели овце и докато ги карали вързани и ги претоварвали във всяко село на различни коли, една умряла. И сега решаваха въпроса: кой е кривият?
— Земството! — казваше Осип. — Че кой друг!
— То се знае, земството.
Земството го обвиняваха за всичко — и за недоборите, и за оскъдицата, и за слабата реколта, макар че нито един не знаеше какво е това земство. Тъй беше тръгнало, откакто богатите селяци, които имаха работилници, бакалници и ханове, бяха постояли малко като земски съветници, останали бяха недоволни и после в работилниците си и кръчмите си бяха почнали да ругаят земството.
Поговориха си за туй, че Господ не дава сняг: трябва да се карат дърва, а по буците не е нито да караш, нито да ходиш. Навремето, преди петнадесет-двадесет години, че и по-напред, в Жуково се водеха къде по-интересни разговори. Тогава всичките старци имаха вид, като че криеха по някоя тайна, че знаеха и чакаха нещо; говореха си за грамотата със златния печат, за поделбите на земята, за нови земи, за зарити съкровища, намекваха за нещо си; сега жуковци си нямаха вече никакви тайни, целият им живот беше като на длан, ясен като бял ден и можеха да си разговарят само за немотията и прехраната, за това, че няма сняг…
Помълчаха. И пак се сетиха за кокошките и овцете и почнаха да решават кой е виновникът.
— Земството! — рече унило Осип. — Че кой друг.
Глава 8
Енорийската черква беше на шест версти, в Косогорово, и там ходеха само в случай на нужда, когато трябваше да се кръщава, за венчавка или опело; да се молят, ходеха отвъд реката. По празниците в хубаво време момите се пременяха и вкупом отиваха на литургия и когато вървяха през ливадите със своите червени, жълти и зелени рокли, гледката беше много приятна; при лошо време всички си седяха вкъщи. Причестяваха се в енорийската черква. От тия, които не ходеха да се причестяват след великите пости, на Великден, като обикаляше по къщите с кръста, попът вземаше по петнадесет копейки.
Старецът не вярваше в Бога, защото почти никога не мислеше за него; признаваше свръхестественото, но смяташе, че то се отнася само за жените, и когато говореха пред него за религията или за някакво чудо и го питаха нещо, той започваше да се чеше и неохотно отговаряше:
— Че кой знае я!
Бабата вярваше, но някак смътно; всичко се беше смесило в главата й и тъкмо започваше да мисли за греховете, за смъртта, за спасението на душата, нуждата и грижите пресичаха пътя на мисълта й и тя начаса забравяше за какво си бе мислила. Молитви не помнеше и обикновено вечер, на лягане, заставаше пред иконите и шепнеше:
— Казанска Света Богородице, Смоленска Света Богородице, Света Богородице триръчице…
Маря и Фьокла се молеха, говееха всяка година, но нищо не разбираха. Не учеха децата си да се молят, нищо не им говореха за Бога, не им внушаваха никакви правила и само им забраняваха да ядат блажно през постите. В другите къщи беше почти същото; малцина вярваха, малцина разбираха. Същевременно всички обичаха Светото писание, обичаха го нежно, благоговейно, но нямаше книги, нямаше кой да чете и да обяснява и за това, че Олга им четеше понякога евангелието, хората я уважаваха и се обръщаха към нея и Саша на „ви“.
Олга често ходеше на храмови празници и на молебени в съседните села и в околийския град, където имаше два манастира и двадесет и седем черкви. Тя беше разсеяна и докато беше на поклонението, напълно забравяше семейството си и чак когато се върнеше вкъщи, изведнъж правеше радостното откритие, че си има мъж и дъщеря, и тогава усмихната и сияеща казваше: