— Пак сам-самичка си останах, ох, горкана аз, ох, горка-горкана…
И дълго нарежда тя така, и дълго още Олга и Саша я виждаха коленичила на пътя, обхванала глава с ръцете си, да се кланя някому встрани, а над нея летяха врани.
Слънцето се вдигна високо, стана горещо. Жуково остана далеч назад. Пътят им спореше, Олга и Саша скоро забравиха и за село, и за Маря, беше им весело и всичко ги забавляваше. Ту някоя могила, ту редица телеграфни стълбове, които един подир друг вървят нанякъде и изчезват зад хоризонта, а жиците тайнствено бучат, ту в далечината се вижда някое потънало в зеленина селце, от него лъха на влага и коноп и, кой знае защо, ти се струва, че там живеят щастливи хора; ту нейде в полето самотно се белне конски скелет. Буйно се лее песента на чучулигите, обаждат се пъдпъдъци, а дърдавецът се дере тъй, сякаш някой наистина дърпа стара желязна скоба.
До пладне Олга и Саша стигнаха в едно голямо село. Тук, на широката улица, срещнаха старчето, готвача на генерал Жуков. Беше му горещо и потното му плешиво теме лъщеше на слънцето. Те с Олга не се познаха, после и двамата изведнъж се обърнаха, познаха се и без да продумат дума, тръгнаха всеки по своя път. Като спряха около една къща, която изглеждаше по-нова и по-богата, Олга се поклони пред отворените прозорци и каза високо, с тънък провлечен глас:
— Благочестиви християни, подарете за Бога, колкото обичате, да даде Господ на родителите ви вечен покой в царството небесно.
— Благочестиви християни — поде Саша, — подарете за Бога, колкото обичате, да даде Господ…
1897