По случай гостите сложиха самовара. Чаят миришеше на риба, захарта беше нагризана, сивкава, по хляба и по съдовете сновяха хлебарки; от тоя чай им се гадеше, гадеше им се и от разговора — все за немотията и за болестите. Но не бяха изпили и по една чаша, когато от двора се чу висок, провлечен пиянски вик:
— Ма-аря!
— Май Киряк си иде — рече старецът. — За вълка говорим, а той в кошарата.
Всички се смълчаха. И след малко отново същият този вик, груб и провлачен, сякаш изпод земята:
— Ма-аря!
Маря, по-голямата снаха, пребледня, сви се към печката и на лицето на тази широкоплещеста, силна и некрасива жена се появи странен израз на уплаха. Дъщеря й, същото туй момиченце, което безучастно седеше на печката, изведнъж се разплака с висок глас.
— Ами ти какво ма, чумо? — кресна й Фьокла, красива жена, също тъй силна и плещеста. — Де-де, няма да те убие!
Николай разбра от стария, че Маря се страхува да живее в гората с Киряк и че той, щом се напие, винаги идва за нея и при това вдига скандал и безмилостно я бие.
— Ма-аря! — викът се раздаде пред самата врата.
— За Бога, застъпете се, милички — приплака Маря и задиша тъй, сякаш я топяха в ледена вода, — застъпете се, милички.
Децата, колкото бяха — всичките ревнаха и като ги гледаше, заплака и Саша. Чу се пиянска кашлица и в стаята влезе висок чернобрад селянин с калпак на главата и от това, че на мъждукащата лампичка лицето му не се виждаше — страшен. Беше Киряк. Той се приближи до жена си, замахна и я удари с юмрук по лицето, а тя, замаяна от удара, дори не гъкна, само се свлече долу и от носа й начаса рукна кръв.
— За срамотите, за срамотите — мърмореше старецът, качвайки се на печката, — хем пред гостите! Грехота е!
А бабата седеше мълчалива, сгърбена и си мислеше нещо; Фьокла клатеше люлката… Види се, съзнавайки, че е страшен, и доволен от това, Киряк сграбчи Маря за ръката, помъкна я към вратата и заръмжа като звяр, та да изглежда още по-страшен, но в това време изведнъж забеляза гостите и се спря.
— А, дошли сте… — заговори той и пусна жена си. — Родното братче със семейството…
Залитайки, ококорил пиянските си кръвясали очи, той се помоли пред иконата и продължи:
— Братчето дошло със семейството си в родния дом… от Москва значи. Първопрестолния значи град Москва, майката на всички градове… Ще продавате…
Отпусна се на пейката край самовара и шумно засърба от блюдцето чай сред всеобщото мълчание… Изпи десетина чаши, после клюмна на пейката и захърка.
Взеха да се стягат за спане. Николай, като болен, го сложиха на печката със стария; Саша легна на пода, а Олга отиде с жените в плевнята.
— У-у, пилето ми — бъбреше тя, разполагайки се на сеното до Маря, — на мъка със сълзи не се надвива! Търпи и туйто! В Светото писание е казано: ако някой те удари по дясната страна, подложи му и лявата… У-у, пилето ми!
После шепнешком започна да разказва с напевния си глас за Москва, за живота си, как слугувала по малките хотелчета.
— В Москва къщите са големи, от камък — разказваше тя, — а пък черквите — четиридесет пъти по четиридесет, пиленцето ми, а в къщите все господа, ала все едни хубави, едни прилични!
Маря каза, че никога не е била не само в Москва, ами дори в околийския град; тя беше неграмотна, не знаеше никакви молитви, дори „Отче наш“ не знаеше. И тя, и другата снаха — Фьокла, която сега седеше малко встрани от тях и слушаше, — и двете бяха донемайкъде прости и нищичко не разбираха. И двете не обичаха мъжете си; Маря се страхуваше от Киряк и когато той оставаше при нея, цялата трепереше от страх и редовно й прилошаваше, защото от него вонеше на водка и тютюн. А Фьокла, на въпроса, как поминува без мъжа си, отвърна с досада:
— Притрябвал ми е!
Поговориха малко и се унесоха…
Беше хладовито, край плевнята с цяло гърло кукуригаше петел и пресичаше съня. Когато синкавата утринна светлина нахлу през всички пролуки, Фьокла тихичко се надигна и излезе и после се чу как затича нанякъде, тупайки с босите си крака.
Глава 2
Олга тръгна на черква и взе със себе си и Маря. Като се спущаха по пътечката към ливадата, и на двете им беше леко. На Олга й хареса тоя простор, а Маря чувстваше у етърва си близък, свой човек. Слънцето тъкмо изгряваше. Ниско над ливадата се рееше още сънен ястреб, реката изглеждаше навъсена, тук-там се носеше лека мъгла, но оттатък, на хълма, вече бе легнала светла ивица, черквата сияеше, в господарската градина враните лудо грачеха.
— Старият се търпи — разказваше Маря, — ама бабата е люта и все на бой налита. С нашето си жито изкарахме до Сирница, купуваме брашно от кръчмата — тя сърдита; много, казва, ядете.