Двете госпожици казаха на студента нещо по френски и той даде на Саша една монета от двадесет копейки. Дядо Осип видя това и на лицето му изведнъж засия надежда.
— Слава Богу, че нямаше вятър, ваше високоблагородие — обърна се той към студента, — инак начаса щяхме да си изгорим. Ваше високоблагородие, добри ми господине — добави той малко сконфузено в един тон по-долу, — сутринта е студена, тъй нещо да се постоплим… за едно шишенце да дадете, ваша милост.
Не му дадоха нищо и той се поизкашля, па се потътри към къщи. По-после Олга застана на края на урвата и гледа как двете каруци минават през реката по брода, как вървят по ливадата господата; от другата страна ги чакаше файтон. А като се върна вкъщи, разправяше на мъжа си с възхищение:
— Ама такива добри! Пък такива красиви! А госпожиците — като херувимчета.
— Да пукнат дано! — злобно измърмори сънена Фьокла.
Глава 6
Маря се чувстваше нещастна и казваше, че много й се иска да умре, на Фьокла пък, напротив, целият този живот й допадаше: и сиромашията, и нечистотията, и непрестанната караница. Ядеше каквото даваха, не пробираше, спеше, където и както завърнеше; изливаше помията пред самата врата: лисне я от прага, пък и преджапа с боси крака през локвата. И още от първия ден намрази и Олга, и Николай тъкмо за това, че не им се харесваше тоя живот.
— Ще видя аз какво ще ядете тука, дворяни московски! — злорадстваше тя. — Ще ви видя-а!
Една сутрин — беше вече в началото на септември — Фьокла дойде с две ведра вода, зачервена от студа, яка, красива; в туй време Маря и Олга седяха на масата и пиеха чай.
— Да ви е сладко! — рече Фьокла насмешливо. — Ама че чорбаджийки се извъдиха — прибави тя, оставяйки ведрата, — научили се всеки ден чай да пият. Внимавайте само да не ви излезе през носа тоя чай! — продължаваше тя, гледайки с омраза Олга. — Натрупала в Москва една тлъста мутра, дебелана такава!
Замахна с кобилицата и удари Олга по гърба, а двете снахи само плеснаха с ръце и изпъшкаха:
— Ох, майчице!
После Фьокла тръгна да пере на реката и по целия път ругаеше толкова високо, че се чуваше чак вкъщи.
Денят мина. Настъпи дългата есенна вечер. Вкъщи намотаваха коприна; мотаеха всички освен Фьокла: тя беше отишла отвъд реката. Коприната вземаха от близката фабрика, но изкарваха от нея малко — цялото семейство около двадесет копейки седмично.
— При господарите беше по-добре — казваше старецът, намотавайки коприната. — И работата, и яденето, и спането — всичко по реда си. На обед и чорбата ти чорба, и кашата ти каша, за вечеря пак и чорба, и каша. А краставици и зеле — колкото си искаш: яж, колкото ти душа сака. И редът беше по-голям. Всеки си знаеше мястото.
Светеше само едно газениче, което мъждееше и пушеше. Когато някой засланяше газеничето и голямата сянка падаше на прозореца, виждаше се ярката лунна светлина. Дядо Осип бавно разказваше как се живеело преди свободата, как по същите тези места, където сега е такава скука и такава сиромашия, ходели на лов с гончета, с хрътки и с птичари и по време на хайката раздавали на мужиците водка, как карали в Москва цели кервани с убити птици за младите господари, как лошите ги биели с пръчки или ги пращали в Тверското имение, а добрите ги награждавали. Бабата, и тя разказваше туй-онуй. Тя помнеше всичко, ама наистина всичко. Разказа за господарката си, добра и набожна жена, на която мъжът й бил гуляйджия и развратник и чиито дъщери се изпомъжили от лошо по-лошо: едната взела пияница, другата — някакъв еснаф, третата я отвлекли (бабата, която тогава била още момиче, лично помагала в отвличането) и всички те умрели от мъка скоро, както и майка им. И като си спомни всичко това, бабата дори се поразплака.
Неочаквано някой почука на вратата и всички се сепнаха.
— Чичо Осип, пусни ме да пренощувам!
Влезе мъничкото плешиво старче, готвачът на генерал Жуков, същият, на когото му беше изгоряла шапката. Приседна, послуша малко, пък и той взе да си спомня и да разказва разни минали истории. Свесил крака от печката, където седеше, Николай слушаше и разпитваше все за яденетата, дето ги готвели по господарските къщи. Разправяха за различни видове кюфтета, за разни супи и сосове и готвачът, който също така много добре си спомняше всичко, изреждаше такива яденета, каквито сега нямаше; имало например едно ядене, което се приготовлявало от говежди очи и се казвало „утринно пробуждане“.
— Ами кюфтета марешал правеха ли тогава? — попита Николай.
— Не.
Николай неодобрително поклати глава:
— Ех, и това ми било готвачи!
Насядали и налягали до печката, момиченцата гледаха надолу с ококорени очички; изглеждаха извънредно много — също като херувимчета в облаците; те въздишаха, тръпнеха, побледняваха ту от възторг, ту от страх, а бабата, която разказваше най-интересно от всички, слушаха със стаен дъх, без да смеят да шавнат.