В тоя миг пристигна старец, може би стогодишен, прав като свещ, макар че бе с един дървен крак и с тояга, със сухо, набръчкано като картоф напролет и някак сиво лице, обръснато и порязано на резки. Бялата му като сняг коса падаше на кичури по челото и врата му, защото беше гологлав.
Той отиде право при кравата и грижливо я прегледа.
— Охо, виждам, че ще ядете прясно месо.
— Ами помогни й нещо, излекувай я, крава за триста злоти, па е и с малко теленце, помогни й, Ямброжи! О, божичко мой, божичко! — развика се Южа.
Ямброжи извади из джоба си ножче за пущане на кръв, заглади го на ботуша си, вгледа се внимателно в острието му срещу светлината и проряза артерията на корема на кравата — но кръвта не бликна, а потече бавно черна, пенеста.
Всички наоколо стоеха наведени и гледаха със затаен дъх.
— Много късно! Охо, добичето вече умира — каза тържествено Ямброжи. — Нищо не става, пакостник някой или нещо друго… трябвало веднага, щом заболяла… но тия жени, те само за плач са умни, а когато трябва да посъветват нещо, като овце блеят.
Той плюна с презрение, заобиколи кравата, погледна я в очите, вгледа се в езика й, изтри окървавените си ръце о меката й лъскава кожа и се затъкми да си иде.
— На това погребение няма да бия камбаната; сами си позвънете с тенджерите.
— Татко и Антек! — изкряска Южа и изтича на пътя да ги срещне, защото се раздаде глух тежък тропот отвъд вира, където в червените на запад зари се чернееше дълга кола с коне.
— Татенце… Червенуша вече умира — викаше тя, като дотича до баща си, който тъкмо възвиваше към отсамната страна на вира. Антек вървеше отдире и подкрепяше, защото возеха дълъг бор.
— Пепел ти на езика — измърмори Борина, като удари конете.
— Ямброжи и кръв й пуща, и нищо… и разтопен восък й сипваха в гърлото, и нищо… и сол… трябва някой пакостник… Витек каза, че горския ги изгонил от гората и че Червенуша веднага се завалила и запъхтяла, едвам я докарал…
— Червенуша, най-добрата крава, дано дяволите да ви вземат, никаквици недни, като не умеете да пазите — захвърли той юздите на сина си и с камшик в ръка припна напред.
Жените се разстъпиха, а Витек, който през всичкото време най-спокойно майстореше нещо под стряхата, прескочи в градината от страх и се изгуби. Дори Ханка стана от прага и стоеше развълнувана, безпомощна.
— Съсипаха ми добичето! — изкряска най-после старият, като огледа кравата. — Триста злоти на вятъра! За ядене готованци много, а да наглежда — никой. Такава крава, такава крава! Не може човек от дома да мръдне, веднага щета, загуба…
— Па аз още от пладне бях на картофите — оправдаваше се тихо Ханка.
— Та ти кога ли виждаш нещо! — изкрещя й той яростно. — Нали аз те храня!… Такава крава… планина. Като нея не у всеки дворянин има!
Старият се вайкаше все по-жалостно и обикаляше кравата, опитваше да я повдигне, дърпаше я за опашката, заглеждаше се в зъбите й, но тя дишаше хрипкаво и все по-тежко. Кръвта спря да тече и се съсирваше на черни локвички. Виждаше се, че умира.
— Няма що, току да се заколи, поне това да се спаси! — рече най-сетне той, донесе една коса от плевнята, наточи я на точилото под капчука на обора, съблече сакото си, засука ръкавите на ризата и захвана да коли…
Ханка и Южа се разреваха, защото Червенуша сякаш усети смъртта, повдигна с мъка глава, зарева глухо и… падна с прерязано гърло, като риеше с крака…
Кучето ближеше съсирващата се на въздуха кръв, после скочи към ровниците за картофи и залая конете, които стоеха впрегнати край оградата, защото там ги бе оставил Антек, а сам той спокойно наблюдаваше клането.
— Стига си бучала, мари глупачко! На баща ни е кравата, не е наша щета! — каза той ядосано на жена си и се залови да разпряга конете, които Витек теглеше вече за гривите към обора.
— Много ли са картофите на нивата? — пробъбра Борина, като миеше ръцете си при кладенеца.
— Как да са малко, ще има близо двайсет чувала.
— Днеска трябва да ги прекараме.
— Прекарай си ги сам, аз не усещам нито пищялите си, нито кръста… па и единият кон куца с предния крак.
— Южке, извикай Куба от нивата. Нека впрегне жребицата вместо куция. Днеска трябва да ги прекараме, може да завали.
Той кипеше от яд и мъка. Спираше се постоянно пред кравата и люто псуваше, после ходеше по двора, назърташе ту в обора, ту в плевнята, ту под навеса и не знаеше що търси — ядеше го тая голяма загуба.
— Витек! Витек! — развика се той и откопчаваше широкия ремък от кръста си, но момчето не се яви.