Той отгатна. Наистина кметът влезе, захвърли в ъгъла бастуна и още от прага извика:
— Жено, давай да ям, че съм гладен като вълк… как си, Мачей, а ти, дядо, какво те носи насам?…
— Аз дойдох по моята работа, Петре, дето утре ще се гледа.
— Пък аз ще почакам, господин кмете. Ако ми кажеш да отида в отвода — и там ще бъде добре, ако ме оставиш при огъня, нали съм стар, ще остана, па ако ми дадете паничка картофи и резен хлебец, ще прочета за вас една-две молитви… па ако дадете грошец или десетак…
— Седи си там, ще ти се даде и вечеря, а ако искаш, остани и да спиш…
И кметът седна при паницата, замъглена от парата на прясно обелените сварени картофи и залети обилно с мас и пръжки, а в друга паница имаше кисело мляко.
— Седни, Мачей, при нас, хапни каквото има — приканяше кметицата, като слагаше трета лъжица.
— Да наспори господ. Върнах се от гората и си хапнах хубавичко…
— Я си кусни я, не вреди, сега са така дълги вечерите.
— Дълга молитва и голяма паница — от това още никой не е умрял — подхвърли старецът.
Борина отказваше, но най-сетне, понеже сланината му дразнеше носа, приближи се и, както бе обичай, почна да яде бавно, деликатно.
А кметицата все ставаше и дотуряше картофи или досипваше мляко.
Кучето на стареца се въртеше и мляскаше при вида на яденето.
— Мирно, Бурек, господарите ядат… и на тебе ще дадат, не бой се… — успокояваше го просякът, поемаше с нос вкусната миризма и грееше ръце на огъня.
— Изглежда, че Йевка се е оплакала от тебе — захвана кметът, като подхапна.
— А, тя! Уж не съм й платил за службата! Платих й, кълна се в бога, и надплатих, на драго сърце дадох на свещеника чувал овес за кръщенката…
— Тя казва, че това дете…
— Господи, боже! Да не е полудяла?
— Хе, хе! Стар си, но още си майстор! — засмяха се кметът и кметицата.
— Старият по-лесно върши работа, защото е опитен и знае! — шепнеше просякът.
— Лъже като циганка, не съм я ни побарнал. Може ли, такава мешина… ей тъй, умираше при плета и скимтеше да я прибера само на завет и за чорбица, че зима идеше. Не я исках, но покойната вика: „Да я приберем, вика, все ще ни слуша, защо да ценяваме друга? Своя ще ни служи…“ — Аз не исках, каква ти работа зиме, а на яденето едно гърло повече. Но покойната вика: „Не се грижи, знае да тъче шаяци и платно, вика, ще я сложа, па нека там провира, все нещо ще изтъче.“ — Така си и остана при нас, охрани се, па веднага замисли и за приплод… Нали живеехме заедно, започнаха и да приказват…
— От тебе се оплаква.
— Ще я утрепя, мръсницата, кучка ниедна, циганка!
— Ще трябва да идеш в съда.
— Ще ида, благодаря ти, че ми каза. Аз знаех, че ме съди, ама за заплата — но съм й платил, имам и свидетели! Ах, извеяна бъбрица, ах, тая просякиня. Боже господи, такива грижи ми са на главата, че не ще изтрая — па и крава ми се бикна, та трябваше да я коля, работите по къра още не са привършени и съм самотия, ей на̀, като тоя пръст.
— Вдовеца е като овца между вълци — каза пак просякът.
— Научих се още на нивата за кравата…
— Дворянска работа е това, на чифлика, нали горския ги изпъдил из шумака. Най-добрата крава! Триста злоти чинеше, пресилила се, каквато беше тежка, запалило се в корема й, трябваше да я заколя… Ама няма да му простя на дворянина аз… Под съд ще го дам.
Но кметът, който беше на страната на чифлика, захвана да му обяснява и да го увещава да потрае, че в първия си яд все нещо може да сбърка, а после, за да обърне разговора в друга посока, смигна на жена си и каза:
— Да беше се оженил, Мачей, ще има кой да се грижи за стоката.
— Шегуваш ли се, или?… Та аз на Голяма Богородица сторих петдесет и осем години. Ти що мислиш, още предишната не съм забравил…
— Вземи си жена според възрастта и всичко скоро ще заздравее — добави кметицата и се зае да раздига трапезата.
— Добрата жена е венец за мъжовата глава — подхвърли просякът, като топеше в паниците, които кметицата сложи пред него.
Борина се сепна неприятно, но дълбоко се замисли, че не му е дошло на ум това. Все пак каквато и жена да бъде, по-друго ще е, отколкото сам да се мъчи човек…
— Една е глупава и несръчна, друга заядлива, та коса от глава скубе, трета пък смахната и все след музиканти и по кръчми се влачи, но каквато и да е, все е по-добре на човека с нея и голямо улеснение е — продължаваше просякът и ядеше.
— Едва тогава ще има свят да се чуди — каза Борина.