След напускането на „поредната“ среда Реймонт отново поема своето пътешествие из Полша. Пак се сблъсква с живота на театралната трупа и за втори път я напуска по свое желание, въпреки че остава без работа, без препитание. Страстта за нови впечатления го води из тежката действителност от края на миналия век, а гладът събужда у него реакциите на най-низшите слоеве на населението, които ще му позволят да осъществи в по-късното си творчество, макар и без стабилна мирогледна основа, един ярък, интуитивно изграден реализъм на социалния детайл. Известно време Реймонт работи във фабриките на град Лодз и опознава още една страна на съвременната си историческа епоха — създаването на едрия финансов капитал, развитието на промишленото производство, което води със себе си оформянето на новата обществена класа — пролетариата. Тези впечатления са особено важни за автор като Реймонт, който е изнесъл от родното село усещането за земята, стабилността на вечното безвремие на селскостопанския цикъл. Още тогава, опознавайки мизерията на първите работнически маси, Реймонт се изпълва с презрение към нищетата на градската цивилизация, зарежда се с неприязън към техническия прогрес, който е свързан с унижението и физическото изтощение на човека. Липсата на здрава мирогледна основа пречи на Реймонт да забележи подмолните течения на истинските противоречия, реалните параметри на потенциално съществуващата, макар и все още неосъзната класова непримиримост.
След време бъдещият писател започва работа като кантонер край село Кросновице. Живее в къщата на извънредно бедни селяни и неговите впечатления се попълват с новите социални образи — тези на разоряващия се селянин, на селския пролетариат, който не е в състояние да скъса емоционалната връзка със селото и предпочита полугладното съществуване в родните места пред риска на градското надничарство. В този беден селски дом Реймонт създава и първите си художествени произведения. Продължителното лутане из пътищата на живота, страстното търсене на пълна творческа изява, на личностна реализация най-после приемат своята единствено възможна за психологическия натюрел на Реймонт форма — прозата. Първите му литературни опити получават положителна оценка от критиката и Реймонт, изпълнен с творческа дързост, уверен в изстраданото, но открито един път завинаги поприще, изоставя работата си и се премества във Варшава, където започва непрекъснат, всеотдаен писателски труд. Огромният житейски материал, който дава солидна основа на ранните му произведения, изключително богатата гама от човешки преживявания, която Реймонт изтънко познава от живия живот, предопределят бързия успех на младия писател в широк и значително диференциран социално читателски кръг. Неговата повест из живота на селските бедняци „Томек Баран“, трагичната съдба на селските деца от големите шляхтишки имения, показана в новелата „Кучка“, безогледната жестокост на наследствените разпри, в които се оглеждат новите социални антагонизми, проследени в новелата „Смърт“, доказват на полската културна общественост, че през 1895 година, в самия край на века, в полската литература се е появил един изключителен талант, чийто панорамен поглед върху актуалната действителност несъмнено ще донесе нови, още по-проникновени художествени открития.
И действително пословичното писателско трудолюбие на Реймонт, в което се чувствува радостта, ентусиазмът от намереното призвание, дава бързо своите плодове. През 1896 година излиза от печат първият роман на младия писател — „Комедиантката“. В него са отразени с ярка чувствителност за психологическия детайл младежките преживявания на автора в театралните трупи. Социалната и емоционална инертност на еснафството превръщат героите на Реймонт в съвременни мъченици на истинското изкуство. Тяхната трагична съдба, събирателно изразена чрез самоубийството на главната героиня на романа, се превръща в присъда над обществото, в художествено клеймо на неговата духовна статичност, на нищетата на дребните му радости — цел и критерий на съществованието му. В романа се срещат и доста мелодраматични моменти, пресилен сантиментален тонус, които авторът явно подсъзнателно долавя и се стреми да компенсира чрез друга полухудожествена крайност — значителни натуралистични пасажи. Независимо от неравномерното ниво, от разбалансирването на вътрешните елементи, романът показва умението на Реймонт да изведе художествено една доста оформена концепция за проблемите и да я отстои в изплъзващата се структура на голямата форма.