— Стопанин ли си?…
— Аха… три морги пясъци и една мършава крава… голям стопанин.
— Наказван ли си?
— А?… Наказван?…
— В дранголника седял ли си?
— В затвора ли?… Наказван?… Жено, бил ли съм в затвора, а?…
— Беше, Бартко, беше, нали ония дворянски кучета те караха за едно умряло агне…
— Ами, ами… намерих на къра едно умряло агне… и го взех да не го разръфат псетата… обадиха ме, заклеха се, че съм го бил откраднал… осъди ме съдията… затвориха ме и лежах… Не е право това, не е право… — говореше той понижено и поглеждаше крадешком жена си.
— Даден си под съд, че си откраднал свинката на Марциана Пачеш! Взел си я от къра, закарал си я у дома си, заклал си я и си я изял! Какво ще кажеш за свое оправдание?…
— А? Изял съм я! Дано бог да отвърне лице от мене, като умра, не съм я изял!… Да прости ваша милост, изял съм я!… О боже, боже, аз съм я изял! — викаше той жално.
— Какво ще кажеш за свое оправдание?
— Оправдание?… Жено, щях ли нещо да кажа!… Ами, ще видя; не съм виновен, не съм изял свинката, а Марциана Доминикова например лае като кучка, да я хванеш за проклетия й сурат, та да я пребиеш… а…
— О хора, хора!… — изпъшка Доминиковица.
— Това после ще уреждате, сега кажи как се намери свинята на Пачешова у вас?…
— Свиня на Пачешова… у мене?… Жено, какво казва негова светлост?
— Бартко, за онова прасе ще да е, дето дойде по тебе до къщи…
— Помня, наистина помня, ама то беше прасе, не свиня. Моля за милост благородния съд да чуе що казах и ще повторя: прасе беше, прасе беше, а не свиня; бяло прасе, около опашката и малко по-отдолу с черни шарки.
— Добре, но откъде дойде то у вас?
— У мене ли?… Ей сегичка всичко ще кажа, каквото е било, та да види ваша светлост, да видят и тия хора тук, че аз не съм виновен, а Доминиковица е лъжкиня, клюкарка и смахната дърдорка!
— Аз ли лъжа! Дано тая света Богородичка да те тресне, и то неизповядан да те тресне! — каза тихо Доминиковица към окачената в ъгъла света Богородица, па след това, понеже не можеше да се стърпи, показа сухата си стисната пестница към него и изсъска:
— Ти, свинекрадецо, ти, разбойнико, ти!… — и разпери пръсти, сякаш искаше да го сграбчи.
Но Бартековица се нахвърли с вик към нея.
— А, искаш да го удариш, гиди кучко, да го удариш, вещице, душеваднице, ти!
— Млъкнете! — извика съдията.
— Затворете уста, когато съдията говори, да не ви изпухам насаме! — добави Яцек и повдигна панталоните си, като че имаше нещо скъсано.
Веднага настана тишина, а жените, които насмалко щяха да се хванат за косите, млъкнаха, но се гледаха кръвнишки и сумтяха от злина…
— Казвай, Бартоломей, казвай всичко истина!
— Истина?… Самата истина като роса чиста ще кажа, всичко ще кажа като на изповед, като стопанин на стопани, като свой на свои, че аз съм стопанин от дядо и прадядо, а не съм голтак, нито някакъв търчи-лъжи или друг градски скубач. Ето тъй беше.
— Опичай си ума нещо да не забравиш — съветваше го жена му.
— Няма да забравя, Магдо, няма. Е, така беше. Вървях си… и гледам, то беше пролетес… и зад Вълчия дол, спроти Бориновата детелина… вървя си и си чета молитва, че например заби камбаната за вечерня… мръкваше се… вървя си… па току слушам: като че ли е глас?… Ай, господи, мисля си: като че ли нещо покръхнува и не покръхнува… Обърнах се — нищо не се види, съвсем тихо. Дали дявол някой ме изкушава, или що?… Вървя си аз по-нататък и като ме полазиха тръпки от страх, започнах „Радвай се, Богородице.“ Пак покръхнува! Ха — мисля си — не е друго, току свиня или прасе. Отбих се в детелината и се огледах… ето че нещо се мъкне подире ми. Спрях се, спря се и то, па бяло, ниско и дълго… а очите му светеха като на дива котка или на таласъм… Прекръстих се и като ми настръхна кожата, забързах към дома — ами знае ли човек какво ходи по нощите?… А в Липци всички знаят колко е страшно при Вълчите долове.
— Ами истина е: нали лани, кога Шикора минал там през нощта, нещо го сграбчило за гръцмула и го ударило оземи и тъй го било, та две недели лежа болен човека — обясни жена му.
— Мълчи, Магдо, мълчи! Вървя, вървя, вървя… а то току се мъкне по менели покръхнува. Па ето ти че изгрея месечината, гледам, — прасе било, не таласъм. Хвана ме яд, че какво ли си мисли това глупаво прасе — да ме плаши ли, па хвърлих тоягата по него и си тръгнах за дома. Вървях по слога между Михаловото цвекло и Бориновата пшеница, а после между летницата на Томек и овеса на Яшек, оня, дето лани отиде войник, а жена му вчера роди… Прасето все по мене като куче, ту върви отстрани, ту влезне в картофището на Доминикова, ту ровне тук, ровне там, покръхне, квикне и все по мене…