След отдиха и като се прочетоха присъдите, дойде ред и на Бориновото дело.
Йевка се изправи пред масата и като полюляваше детето си, увито в престилката, почна да излага плачливо своите болки и жалби: как слугувала у Боринови и работила, та чак краката й се откъсвали, а никога не чула добра дума, не дали й кът да спи, нито достатъчно храна, та по съседите трябвало да се храни, па после не й заплатил за слугуването и с неговото си дете я натирил по света… накрай избухна в силен плач и се хвърли на колене пред съдиите с вик:
— Това ми е болката, това! А детето е негово, пресветли съдия!
— Лъже като циганка — измърмори застрашително Борина.
— Аз ли лъжа?! Та нали всички, нали цялото Липци знае, че…
— Че си кучка и миткало…
— Височайши съдии, а преди това ми викаше Йевка, Йевуша и още по-галено, маниста ми донесе, постоянно ми носеше и бял хлебец от пазара: на̀ ти, Йевушо, на̀, ти ми си най-милата… а сега, о божичко!… — и зарева.
— Лъжкиня мръсна, да не би и с пухов юрган да съм те завивал и да съм ти викал: поспи си, Йевушо, поспи си!…
Залата се залюля от смях.
— Па не е ли така? Не скимтеше ли като куче пред врата, малко ли ми обещаваше, а?
— Бога ми, хора, защо я гръм не тресне такава чума? — извика той смаян.
— Благородни съдии, цял свят знае как беше, цяло Липци е свидетел, че казвам истината. Слугувах у тях и той никога не ми даваше мира. О, сирота аз, сирота… О ти, моя злочеста съдбо!… Та можех ли да се браня от толчав мъж?… Виках, а той ме наби и си направи, каквото си искаше… А къде да се дяна с това детенце, къде?… Свидетелите ще кажат, ще докажат! — викаше тя с плач и крясъци.
Но свидетелите в същност нищо не потвърдиха освен клюки и измислици, та тя захвана отново да доказва и уверява, докато най-сетне, като последно доказателство, разви детето и го положи пред съдиите; детето риташе с голите си крачета и крещеше, та се цепеше.
— Благородните съдии сами ще видят чие е то; ето на̀, същия тоя нос като картоф, същите тия кафяви и гнойливи очи… Цял Борина, никой друг, одрало му кожата!… — викаше тя.
Но и съдиите не можеха вече да се въздържат да не се засмеят, а хората вече ревяха от смях, взираха се ту в детето, ту в Борина и току някой се обадеше:
— Същи бащичко, като одрано куче!
— Борина е вдовец, да се ожени за нея, детето тъкмо да му пасе кравите…
— Тя се скубе като крава напролет.
— И хубава е! Само да я обвиеш с грахова слама и да я оставиш в просото — всички гарги ще избягат…
— И така кучетата бягат, когато Йевуша върви през селото!…
— Па едно лице — като с помия измито…
— И пестовница е, мие се по веднъж в годината да не хаби сапуна…
— Пали на евреите печките6, няма време, та не е чудно!
Приказваха все по-страшно и язвително и тя млъкна със замаяни като на подгонено куче очи, гледаше хората и нещо кроеше в себе си…
— Тихоте, бе! Грехота е така да се присмивате на бедната жена! — извика Доминиковица тъй силно, та млъкнаха и някои се започесваха засрамени по челото.
До нищо не доведе това дело.
Борина усети голямо облекчение, защото ако и да не беше виновен, все пак се страхуваше от людски одумки, па се боеше и от друго — че може да го осъдят да плаща — такъв е законът, никой не знае кого ще хванат за яката, дали кривия, или правия. А случвало се е така, неведнъж, не дваж, не десет пъти… случвало се е.
Излезе той веднага от съдилището и докато чакаше Доминиковица, взе да размисля върху всичката тази разправия. Не можеше да разбере защо и по каква причина го е дала в съд.
— Не, нейния патешки ум това не може да скрои, някой друг се бърка, ама кой?…
Отидоха с Доминиковица и с Шимек в кръчма да пийнат и да хапнат по нещо, защото бе късно след пладне, и макар че Доминиковица му загатваше излеко, че цялата тая Йевкина разправия все трябва да е работа на ковача, на неговия зет, той не можеше да повярва.
— Какво ще спечели от това?
— Това, да си имате караници в къщи, да те направи за присмех, да те измъчи. Има хора, та само за един кеф одират кожата на човека.
— Чудя се на тоя инат на Йевка! Когато нищо не съм й напакостил, а отгоре за кръщенето на това копеле дадох на свещеника един чувал овес.
— Тя работи у воденичаря, а той все с ковача ходи… разбираш ли сега?!…
— Разбирам, току нищо не мога да си обясня! Да пийнем още!
6
Понеже на евреите религията им забранява да работят каквото и да било в събота, най-бедните и презрени поляци, ходят да им палят печките. — Б.пр.