— Мислиш ли?
— Та нали имам очи и виждам…
— Горделив си е той и със свещеника се заяжда.
— Върви му, ама все покрай жена му; той си кметува, а тя всичко управлява.
Пак помълчаха някое време.
— Ами ти не ще ли да пращаш на някоя годежници?… — попита предпазливо тя.
— Не… не ме влече към жените вече, доста съм стар…
— Не думай такова нещо!… Стар е оня, дето не може да се помести от тук до там, дето не може да поднесе лъжицата до устата си и ще си свърши при печката… Видях те кога носеше чувал с ръж.
— Това е вярно, як съм още, ама коя ли ще ме вземе?…
— Ти пък отде знаеш? Ще видиш!
— Стар съм, децата вече израстват… а пък не ми се ще коя да е.
— Само да припишеш, и най-първите няма да се откажат…
— Зарад приписване! Свине такива! За една морга и най-честната девица ще дойде, па ако ще би и за просяк пред черквата…
— А мъжете не правят ли сметка за зестра, а?
Той не отговори, само удари кобилата с камшика и тя веднага полетя в галоп.
Дълго мълчаха.
Едва когато излязоха от гората на полето между крайпътните тополи, Борина, който през всичкото време се ядосваше на себе си със стиснати зъби, избухна:
— Кучешки живот! За всичко плащай, та дори и за добрата дума! Толкова е лошо, та по-лошо не е било. Дори и децата са против баща си, никой не те слуша и всички се ядат като кучета.
— Защото са глупави, не виждат, че всички еднакво ще отидем в тая черната.
— Едва някой се понавдигнал над земята и току се озъби на баща си дял да му дава. На старите само се надсмиват! Келеши, тясно им в селото, не им се харесват старите наредби, някои дори се срамуват от носията.
— Всичко е от това, че нямат страх от бога…
— От това ли е, не е ли от това, но зле върви.
— Не е, не е на добро.
— Така ще си върви, кой ще го спре?
— Божие наказание! Ама ще дойде часът на божия съд, ще дойде той.
— Но дотогава колко народ ще се развали, това никой не ще предварди.
— Такива са времената, че по-добре е да дойде някой мор.
— Времената! Така е, ама и хората са си криви. А ковача какво? А кмета? Ядат се със свещеника, бунтуват хората и ги мамят, а глупавите вярват.
— Тоя ковач, той ми трови душата, та макар че ми е зет…
И така одумваха те заедно света, като поглеждаха към селото, което се виждаше все по-близо през тополите.
При гробищата още отдалече се червенееше редица наведени жени, прикрити от тънка димна мъглица, а след малко ветрецът от време на време почна да донася и глухото еднообразно тупане на мелици, което идваше откъм ливадите в низината.
— Хубаво време за мънене. Ще сляза при тях, че и моята Ягуша е там.
— Не е бог знае колко път, ще те закарам до там…
— Колко си добър, Мачей, чудно ми е дори — засмя се тя дяволито.
Той свърна от тополите по черния път, който водеше до портата на гробищата, и я закара под сивия каменен зид в сянката на брезите, кленовете и на наведените към нивите кръстове, дето петнайсетина жени усърдно мънеха сух лен, та чак мъгла от прах висеше над тях и дълги влакна се залавяха по жълтите листчета на брезите и увисваха по черните рамене на кръстовете; до тях, на прострени върху трапове пръти се сушеше на огън още мокрият лен.
Мелиците клепеха силно, целият ред жени току се навеждаше с къси и бързи движения и само сегиз-тогиз някоя се изправяше, изтърсваше хватка лен от последния паздер, свиваше я на сплитка или на кичур и я хвърляше на простряното пред нея платнище.
А слънцето бе вече преминало над горите и светеше право в лицата им, но що от това — работата, смеховете, шегите не преставаха нито за миг.
— Помага бог! — извика Борина на Ягна, която мънеше току на края. Беше облечена с риза и червен вълненик, а главата си бе забрадила, за да не се праши.
— Дал бог добро! — отвърна тя весело и повдигна сините си големи очи към него и по хубавото й, опалено от слънцето лице премина усмивка.
— Сух е, щерко, а? — питаше старата, като пипаше опънатите ръкойки.
— Сух като барут, дори се троши… — Тя пак погледна с усмивка стария, та чак тръпки го полазиха; той плесна с камшика и си отиде, но все се обръщаше назад, макар че тя вече не се виждаше, но като жива стоеше пред очите му…
— Мома като кошута… Тъкмо за мене — мислеше си.
IV
Беше неделя — тих, замрежен от паяжини, слънчев септемврийски ден.