Този ден всичката стока на Борина пасеше по стърнищата току зад плевните, а под високия покрит сенарник, обкръжен със зелен килим от поникнало оронено жито, лежеше Куба, наглеждаше стоката и учеше Витек на молитва; често му подвикваше, па го и удряше с камшика, защото момчето бъркаше и се зазяпваше по градините.
— Внимавай какво ти казах, молитва е това — напомняше му важно той.
— Внимавам, Куба, внимавам.
— Що зяпаш по градините?
— Чини ми се, че у Клембови има още ябълки.
— Ще ти се да си хапнеш, а? Ти ли си ги садил? Повтори „Верую“!
— И ти не си изчувал яребиците, па излови цяло ято.
— Глупак! Ябълките са Клембови, а пилетата са божии, разбираш ли?
— Ама от дворянските ниви ги налови…
— И нивите са божии. Я го гледай ти умника, повтори „Верую“!
И Витек бързо заповтаря, защото вече го заболяха коленете от коленичене, но не изтрая докрай…
— Чини ми се, че жребицата отива към Михаловата детелина — извика той, готов да изтича.
— Не бой се за жребицата ти, ами гледай молитвата…
Най-сетне той свърши молитвата, но вече не изтрая, присядваше на петите си, въртеше се на всички страни, а като видя на сливите ято врабчета, хвърли им грудка пръст и бързо се заудря по гърдите.
— А „Пожертвованието“ изяде като гнила круша, а? — викна Куба.
Витек каза и „Пожертвованието“ и с облекчение се залови да си играе със заспалия Лапа.
— Току само щръклее като щуро теле.
— Ще носиш ли пилищата на свещеника?
— Ще му ги нося…
— Да ги бяхме опекли на нивата.
— Опечи си картофи. Виж го ти какво му се прищяло!
— Тръгнаха вече на черква — извика Витек, като забеляза през оградите, че се мяркат по пътя червени престилки.
Слънцето добре напичаше, та всички врати и прозорци по къщите бяха широко отворени. Тук-таме до пейките пред къщите някои още се миеха, другаде се решеха и плетяха косата си, на друго място изтупваха празнични дрехи, измачкани от стоене цяла седмица по раклите, а някъде вече излизаха на пътя като червени макове или като жълтите гергини, които доцъфтяваха покрай стените, или като парички или едри маргаритки. Така пременени отиваха жени, отиваха моми, отиваха момци, вървяха деца, вървяха стопани с бели клашници, прилични на грамадни ръжени снопи, и всички бавно се запътваха към черква по пътя покрай вира, който като златна тава отразяваше слънцето, та чак дразнеше очите.
А камбаните с весел глас звъняха непрекъснато за неделя, за почивка, за молитва.
Куба чакаше да спрат камбаните, но като не можа да изчака, скри връзката птици под клашника и каза:
— Витек, като спрат камбаните, вкарай говедата в обора и ела на черква.
Колкото можеше бързо, защото силно куцаше, той тръгна по пътеката покрай градините, толкова постлана с жълта тополова шума, та сякаш стъпваше по шафранов килим.
Жилището на свещеника беше срещу черквата, през пътя. То бе разположено в дъното на голяма градина, пълна още със зелени круши и червени ябълки.
Куба се спря нерешително пред обраслия с почервенели: лозници пруст и плахо назърташе през широко отворените прозорци и коридор; понеже не смееше да влезе, той се отдръпна при голямата цветна леха, пълна с рози, левконии и астри, от които удряше сладка упоителна миризма. Бели гълъби ходеха по зеления, покрит с мъх покрив и се спущаха на пруста.
Свещеникът ходеше по градината с молитвеник в ръка, но често раздрусваше някоя круша или ябълка, та се чуваше тежко тупане на плодове по земята. После ги събра в полата на расото ти и ги понесе към къщи.
— Що има? Аха… Куба Бориновия.
— Аз съм… малко яребици ти донесох, отче.
— Бог да те възнагради. Ела след мене.
Куба влезе само в отвода и остана на прага, защото не смееше да влезе в стаите. Доколкото можеше да види през отворената врата, той поглеждаше към окачените по стените икони, прекръсти се набожно и въздъхна — така бе заслепен от този блясък, та чак сълзи му изскочиха от очите. Искаше му се непременно да прочете една молитва, само че се боеше да коленичи на лъскавия и гладък паркет, за да не го изцапа.
Па и свещеникът излезе скоро от стаята, даде му злотувка и каза:
— Бог да те награди, Куба, ти си добър и набожен човек, защото всяка неделя ходиш на черква.
Куба му прегърна краката, но понеже беше замаян от радост, не видя кога се намери на пътя…
— О-о, за няколко пилета толкова пари. Милия, отец! — шепнеше, като се взираше в монетата. Неведнъж той е носил на свещеника различни пилета, зайче или гъби, но никога не бе получавал толкова; най-много десетаче или добра дума… А днес… Мили боже! Цяла злотувка и в стаите го извика, и тъй благо му наприказва!… Божичко! Нещо дори го хвана за гърлото и сълзите сами потекоха от очите му, а в сърцето си усети такава горещина, като че ли някой насипа жарава в пазвата му…