След това гласът на свещеника изведнъж се понесе от олтара и витаеше над наведените глави като струя от пронизващи и свети звукове; ту звънчетата звънваха кратко, ту димът на кадилниците излиташе на благовонни стълбове и като облак покриваше коленичилите богомолци и изпълняше Куба с такава услада, че той само въздъхваше и разтваряше ръце, биеше се в гърдите и замираше в това сладко безсилие, а шепотът на молитвите, въздишките, внезапните викове и стенания тук-там, горещите дихания, светлините, димът, звуците на органа — го потопяваха сякаш в свещен сън, сякаш в забрава.
— Исусе, мили мой Исусе! — шепнеше той ослепен и замаян и здраво държеше в шепата си злотувката, а когато се изправиха и след пренос Ямброжи тръгна да обикаля с дискоса и подрънкваше, за да го чуят, че събира за свещи, Куба се изправи, хвърли монетата и дълго, както правят заможните стопани, си отбира остатъка от двайсет и шест гроша.
— Бог да те възнагради! — чу той с умиление.
А когато раздаваха свещите, тъй като службата беше с излагане светото причастие и с шествие, Куба смело протегна ръка и ако и да му се искаше страшно да вземе голяма, все пак взе най-късата свещ, почти угарка, понеже забеляза строгия и укорителен поглед на Доминиковица, която стоеше с Ягуша досам него — бързо я запали, защото вече и свещеникът взе причастието и се обърна с него към богомолците, а те паднаха по очи. Запя той песен и бавно заслиза по стъпалата на олтара, а всички му пригласяха и със запалени свещи в ръце, с ярки цветове и стенещи гласове му сториха път. Шествието тръгна, органът силно забуча, звънчетата ритмично зазвъняха, а народът пееше в единен мощен глас на вяра. Пред навалицата, в кръгове от разлюшнати пламъци се мяркаше сребърният кръст, люлееха се носените икони, покрити цели в тюлове, цветя и лъскави дантели. На голямата врата, през която всред облаци дим от кадилниците се втурваше слънцето, се развяваха наведените хоругви и сякаш пурпурни и зелени птици плющяха с крила.
Шествието обикаляше черквата.
Куба засланяше с длан свещта и упорито вървеше все до свещеника, над когото Борина, ковачът, кметът и Томек Клемб носеха червения балдахин, а под балдахина лъщеше златната дарохранителница и цялата до такава степен потъваше в пламъците на слънцето, че през стъклото можеше да се види бледото прозрачно свето причастие…
Така бе замаян Куба, че постоянно се спъваше и настъпваше другите по краката.
— Отваряй си очите, кривчо!
— Бутниколиба, кривондел ниедин! — му подмятаха и често го блъскаха.
Но той не чуваше това; песента на народа звучеше силно, издигаше се като стълб, сякаш плуваше като вълна и се удряше в бледото слънце. Камбаните непрекъснато звъняха с бронзовите си уста, та чак липите и кленовете се тресяха и сегиз-тогиз някой червен лист се откъсваше като подплашена птичка и падаше по главите, а високо над шествието, над върховете на наведените дървета, над камбанарията се виеше ято изплашени гълъби…
След службата народът наизлезе на черковните гробища. Излезе с другите и Куба, но днес той не бързаше за дома, ако и да знаеше, че на обед ще има месо от закланата крава. Не, той се поспирваше, поприказваше си с познати и се присламчваше към господарите си, защото и Антек, и жена му стояха и приказваха с другите, както бива обикновено в неделя след черква.
В друга група, която се бе събрала на пътя пред портата, разправяше нещо ковачът, едър мъж, облечен съвсем по градски, с черно палто, окапано на гърба с восък, и със син каскет. Той бе с панталони и ботуши, а на жилетката си имаше сребърна верижка; лицето му беше червено, мустаците рижи, а косата къдрава. Разговаряше важно и се смееше, та чак се кикотеше, какъвто си беше смешник. Да пази господ да му падне човек на езика! Борина току наостряше уши към него и се ослушваше, защото се боеше от приказките му, тъй като ковачът не прощаваше дори на баща си, а камо ли пък на тъста си, с когото водеше война за зестра. Но не разбра нищо, понеже съзря Доминиковица и Ягна, които излизаха от черква. Те вървяха полека, защото на гробищата имаше много народ, па се и поздравяваха с тоя-оня и разменяха по дума; макар че всички се познаваха, а бяха и побратимени, и сродени, и от едно село, макар че често плет ги делеше или нивите им бяха на слог — все пак бе хубаво и потребно да си побъбре човек пред черква… Доминиковица разправяше с тих, набожен глас за свещеника, а Ягна, каквато си беше висока като най-високите мъже, разглеждаше народа наоколо. Днес тя се бе така пременила, че вземаше очите на младежите, които се бяха струпали на пътя пред портата, пушеха цигари и й се усмихваха. Тя беше така стройна и гиздава и с такава стойка, че по-малката дъщеря на дворянина не можеше да се мери по хубост с нея.