Момите, па и женените жени, които минаваха покрай нея, я поглеждаха завистливо или пък заставаха при нея да се нагледат на шарения й на ивици широк вълненик, който се пъстрееше като мазурска небесна дъга; ту гледаха черните й високи обуща, навървени чак до горе, до белия чорап, с червена панделка; ту елечето й от зелено кадифе, така обшито със сърма, че заслепяваше очите; ту нанизите от кехлибари и корали по бялата й гуша. Снопче разноцветни панделки падаше от тия нанизи по гърба й и се виеше след нея като небесна дъга, когато тя вървеше.
Но Ягна не виждаше завистливите погледи. Тя шареше със сините си очи по главите и като се натъкна на втренчените в нея очи на Антек, изчерви се, дръпна за ръкава майка си и тръгна, без да я чака.
— Почакай, Ягно — извика подире майка й, като се поздрави с Борина.
Тя се спря на пътя, защото и цяла група момчетия я обиколиха и почнаха да я поздравяват и да подхвърлят закачки по адрес на Куба, който вървеше подире й, вгледан в нея като в икона.
А той плюна и се помъкна към дома, защото и господарите вече си тръгнаха, па и конете трябваше да се пригледат.
— Също като в икона! — каза несъзнателно Куба, като сядаше в прустчето.
— Кой, Куба? — попита Южа, която слагаше обеда.
Той наведе глава, защото се засрами и се изплаши да не би да се досетят.
Но понеже обедът бе богат и трая дълго, Куба скоро забрави. Имаше месо, имаше и зеле с грах, имаше и чорба с картофи, а най-сетне сложиха големичка паница с ечемичен булгур, запържен със сланина. Ядяха бавно, важно и мълчаливо и едва след като наситиха първия си глад, захванаха да се пообаждат и да пробират…
Южа, която днес бе домакиня, час по час присядваше на края на скамейката, хапваше набързо и гледаше внимателно дали няма да намалее гозбата, та да донесе от къщи гърнето и да досипе, за да не рекат, че се вижда дъното на паницата.
Обядваха в пруста, понеже беше тихо и топло време.
Лапа се въртеше и скимтеше, търкаше се около краката на хората, заглеждаше към паниците, докато някой му хвърлеше кокал, с който той избягваше под пейката, или зарадван, че господарите му са там и че се споменава неговото име, лаеше радостно и подплашваше врабците, които кацваха по плета и очакваха трохи.
Често някой минаваше по пътя и поздравяваше седналите да се хранят, а те дружно му отговаряха.
— Да не си носил яребици на свещеника? — подметна Борина.
— Носих, носих! — Куба остави лъжицата изведнъж и взе да разказва как свещеникът го извикал вътре, колко хубаво било там, толкова книги…
— Па кога ли ще прочете всичките? — обади се Южа.
— Кога ли? Ами вечерно време! Разхожда си се по стаите, пийнува си чай и все чете.
— Може би… всичките са за божите работи — допълни Куба.
— Е па няма да са буквари.
— А всеки ден разсилния му донася вестници — добави Ханка.
— Защото във вестниците пише що става по света — обади се Антек.
— И ковача, и воденичаря получават вестник.
— Ех… тъкмо такъв е вестника на ковача! — каза подигравателно Борина.
— Също такъв като на свещеника — каза заядливо Антек.
— Чел ли си го? Знаеш ли?
— Чел съм го и знам, и то не само един път!
— И никак не си поумнял от това, щом имаш работа с ковача.
— За тебе само този е умен, който има повече от петнайсет морги земя и петнайсет глави крави.
— Да си затваряш устата, докато не са ме прихванали! Току само ровиш! Виждам, че те издува хляба… моя хляб…
— Седи ми като кокал на гърлото, като кокал…
— Иди си намери по-добър. От Ханкините три морги симит ще ядеш.
— Картофи ще ям, ама барем никой няма да ми ги одумва.
— И аз не ти одумвам…
— Ами кой?… Работиш като вол, па и добра дума и не казват…
— На чуждото е по-леко, никак да не работиш, всичко ще ти дадат…
— По-леко е я.
— Тогава иди и опитай.
— С празни ръце няма да тръгна.
— Ще ти дам тояга да се пазиш от кучетата.
— Тате! — кресна Антек, като скочи, но веднага пак седна, защото Ханка го прехвана през кръста, а старият го изгледа страшно, прекръсти се, понеже се беше нахранил, и като отиваше в стаята си, каза твърдо: