— Ягушо, я изнеси мляко, може господин Яшо да се поразхлади!
След малко Ягуша изнесе пълна кана и чаша. Тя бе вече забрадена с кърпа, но някак тъй смутена, че като взе да налива мляко, ръцете й трепереха, а лицето й ту бледнееше, ту червенееше. Не смееше да го погледне.
През всичкото време не каза ни дума и чак когато той си тръгна, изпрати го до пътя и го изгледа, докато се скри от очите й.
Нещо неизразимо я теглеше към него и тъй страшно я бе завладяло, че за да не изпадне в изкушение и да припне подире му, влезе в градината, хвана се с двете ръце за едно дърво и сгушена до него стоеше почти без да диша и почти в несвяст, покрита сякаш с плащ от натежали с ябълки клони. Стоеше тя със затворени очи и със затаена в ъглите на устните й усмивка, щастлива и плаха едновременно, пълна с някакви сладки сълзи и с мил трепет, също както тогава, когато го гледаше през прозореца в оная пролетна нощ.
Но и Яшо като че ли го теглеше към нея, защото, макар и неволно, все се отбиваше за малко у тях и си отиваше странно зарадван, а всеки ден я виждаше в черква, винаги коленичила през цялата служба и така унесена в молитви, сякаш в небесата възнесена, та той я поглеждаше със сладко вълнение и веднъж разправи у дома за нейната набожност.
Майка му само сви рамене.
— Има за какво да моли прощение от бога, има…
Яшо имаше чиста като най-бял цвят душа, та и не разбра какво искаше да каже майка му. И понеже Ягуша често дохождаше у тях, понеже всички я обичаха, понеже знаеше каква е набожна, и на ум не му идваше каквото и да било подозрение; само това го учудваше, че откакто си бе дошъл, тя не бе идвала нито веднъж.
— Ей сега изпратих да я повикат, че имам много за гладене — рече майка му.
И тя наскоро пристигна, тъй пременена, че Яшо се учуди.
— Какво, да не идваш на сватба?
— Може годежари да са ти дохождали? — писна едно от момичетата.
— Само да посмее някой, ще го изгоня из къщи, та няма и да се види! — засмя се тя и се зачерви като роза, понеже всички я гледаха.
Старата я нареди веднага да захваща гладенето. След нея изтичаха органистовите момичета с Яшо и наскоро стана тъй весело при тях, тъй се кискаха за нищо и никакви глупости, тъй крещяха, та органистката трябваше да ги усмирява:
— Мълчете, бре свраки! Яшо, ти по-добре ще направиш да отидеш в градината, не е прилично за тебе да се смееш тука!
Ще не ще, той взе книга и се потътра както обикновено към нивите, нейде далече, вън от селото; там той поседяваше под крушите и до купчините камъни по слоговете, задълбочен в четене или само замислен.
Но Ягуша знаеше добре тия самотни скривалища, добре знаеше къде да го търси със закопнелите си очи, къде да литне към него макар и само с радостната си мисъл; защото тя се въртеше около него като пеперуда около запалена свещ и трябваше да се върти: нещо необуздаемо, нещо непреодолимо я влечеше към него… И тя се отдаде до забрава на волята на тази сладка сила, отдаде й се като на разпенени води, та я понесоха в някакви бленувани светове на щастие, отдаде им се с цялата си душа и сърце и не мислеше дори нито на какъв бряг ще я изнесат, нито за каква участ.
И когато в късна нощ си лягаше да спи и когато сутрин ставаше, сърцето й постоянно трепереше от една и къща молитва:
— Ще го видя пак, ще го видя!
И много пъти, когато коленичеше пред олтара и свещеникът излезеше да служи, и органът засвиреше трогателна мелодия, и се понесеше тамянов дим, и затрептяваха горещите молитвени шепоти, и тя се загледаше в молитвено унесените очи на Яшо, който, облечен в бяло, строен, хубав, сновеше със сгънати за молитва ръце из кадилничния дим и из пъстрите разноцветни светлини от прозоречните стъкла — струваше й се, че жив ангел е слязъл от иконата и ето, носи се към нея със сладка усмивка… идва… струваше й се, че раят се отваря в душата й, и тя падаше ничком в праха и притискаше устни до местата, където беше стъпвал той, и обзета от възторг, пееше с всичката сила на човешкото щастие:
— Светецо! Светецо! Светецо!
А неведнъж и службата бе свършила, и хората се разотиваха, и Ямброжи вече дрънкаше ключовете по празната черква, а тя още коленичеше, загледана в празното след Яшо място, унесена в пресветата тишина на молитвено упоение, в изпълващата я до болка радост, в ония сълзи, които течеха сами от очите й като зърна пълни, тежки и пречисти.
Защото дните бяха за нея като непрекъснати празници, като тържествени грехоопрощения в непрестанната радост на литургията, която се отслужваше неспирно в душата й; защото погледнеше ли към полето, същото нещо й звъняха узрелите класове, звънеше й спеклата се земя, звъняха натегналите от плодове градини, звъняха далечните гори и онези облаци-скитници, и онази пресвета дарохранителница — слънцето, издигната високо над света, и всичко пееше заедно с нейната душа един извисен до небето химн на благодарност и радост: