— Защото и на мене оттука ми е най-близо — обясняваше тя някак изплашена.
— Тогава да вървим заедно — промърмори той, не твърде доволен от присъствието й, прикова поглед в книгата и с бавен ход четеше полугласно.
— За какво пише? — попита тихо тя и поглеждаше в страниците на книгата.
— Щом искаш, ще ти почета малко.
Тъй като тъкмо там, недалече от слога, имаше клонесто дърво, той седна на сянка и зачете. Ягуша приклекна срещу него и подпряла с пестница брада, се заслуша с цялата си душа, без да махва поглед от него.
— Как ти се харесва? — рече той след малко и вдигна глава.
Тя се изчерви, погледна настрани и измънка засрамено:
— Та знам ли… Не е ли това история за царете?
Той само се начумери и зачете пак, но вече бавно, изразително и дума по дума: четеше той за поля и ниви, за някаква дворянска къща в брезова горичка, като че ли за дворянски син, който се върнал у дома си, и за дворянска госпожица, която била с децата в градината… А всичко бе нагодено в стихове, също както в черковните песнопения, като че някой го казваше от амвона, та много пъти й идеше да си въздъхне, да се прекръсти и да заплаче, така трогваха сърцето й.
Но страшно горещо бе в тоя завет, в който седяха. Наоколо се изправяше гъстата стена на ръжта, изпъстрена с метличина, грахор и миризлив съвлек, та нито един полъх не прохлаждаше, а в тази гореща тишина понякога се сипваше само шумът на надвисналите класове, понякога врабци зацвъртяваха между клоните, пчела някоя бръмваше над тях, звънеше и Яшовият глас, пропит с чудна сладост, но Ягуша, макар че бе загледана в него като в най-хубава икона и не изпусна нито една дума, все пак климна веднъж-дваж глава, понеже топлината я така разслабваше и така я притискаше дрямка, та едвам изтрайваше.
Добре, че Яшо прекъсна четенето и погледна дълбоко в очите й.
— Много хубаво, нали?
— Истина, колко е хубаво… като че ли съм слушала това слово.
На Яшо чак очите му светнаха, а на лицето му се показа червенина, когато започна да излага и чете още веднъж ония места, в които се говори за гори и поля, но тя го прекъсна:
— Та то и децата знаят, че в горите растат дървета! Защо ли пък го печатат това?
Яшо чак се отдръпна от почуда.
— А на мене ми харесват ей такива истории за царе, за змейове или за таласъми, та като слуша човек, чак тръпки го полазват и сякаш жарава посипват на сърцето му. Такива истории, каквито често разправя Рохо, и ден и нощ бих ги слушала. Ти, господин Яшо, имаш ли такива книги?
— Кой ще се занимава с такива празни работи? — рече презрително той, дълбоко огорчен.
— Как да са празни! Ами нали Рохо ги чете от напечатано.
— Чел е глупости и чисти лъжи!
— Ами как, само за да лъжат ли са измислили такива чудесии?…
— Да, всичко е приказки и измислици.
— И за самовилите, и за змейовете ли не е истина? — попита тя все по-жално.
— Не е истина, нали ти казвам! — отговаряше Яшо, изгубил вече търпение.
— Та и това ли не е истина как Исус Христос пътувал със свети Петър?
Яшо не можа да отговори, защото Козеловица изниква като из земята пред тях и ги гледаше с присмехулни очи.
— А господин Яшо го търсят по цялото село — рече сладникаво тя.
— Какво е станало там?
— Цели три каруци джандари надойдоха при дома на свещеника.
Той скочи развълнувано и отърча с всички сили.
А Ягуша тръгна към село, но някак особено мрачна.
— Като че ли ви попречих на молитвите, а? — изсъска Козеловица, като вървеше до нея.
— Ех, молитви! Четеше ми от една книга такива едни истории… като песен наредени.
— Ха… пък аз си мислех съвсем друго нещо. Органистката ме прати да го търся… залетях се насам, гледам… никого няма… нещо като че ли ми рече да надзърна под крушата… гледам… седят си някакви гугутчици… гугукат си… То се знае, мястото си го бива… далече от хорските очи… то се знае…
— Ах, да ти изсъхне тоя мръсен език! — избухна Ягна и затича напред.
— Барем ще има кой да ти опрощава греховете! — викна хапливо след нея Козеловица.
X
Още щом влезе в село, Ягуша разбра, че там става нещо важно. Кучетата някак усилено лаеха по дворищата, деца се криеха из градините и поглеждаха иззад плетищата и дърветата, народът вече се връщаше от полето, макар че слънцето бе още високо, някъде се трупаха жени и тихо си приказваха, по всички лица се четеше силна тревога и всички очи бяха пълни с уплаха и очакване.