— За всичко му казала! По-скоро се надявах да умра, отколкото той да си дойде. Бях на лена на свещеника… дотича една и ми каза… насмалко щях да умра… вървях като на смърт… тебе те нямаше у дома… тръгнах да те търся… никъде те няма по селото… цял час се въртях нагоре-надолу, но трябваше да си ида… влизам в къщи… той застанал насред стаята, блед като стена… налетя с пестници връз мене… истина ли е, пита… истина ли…
Матеуш се чак затресе и току бършеше от чело студената, ледена пот.
— Признах му… видях, че лъжата няма да помогне… Той грабна секирата… Свърши се вече, помислих си и първа му рекох: „Убий ме! И на двама ни ще олекне!“ Ама и с пръст не ме барна! Погледа ме само, па седна до прозореца и заплака!… Божичко милички, да беше ме поне набил, сритал, смазал, по-лесно щеше да ми бъде, а той седи и плаче! Ами сега какво аз, сирота, да чиня, какво? Де да се дяна? Спаси ме или ще скоча в кладенеца, или нещо друго ще си сторя, спаси ме! — писна тя и падна в краката му.
— Какво, какво да ти помогна, сирота? — заекваше безпомощно Матеуш.
Тя внезапно скочи с дива ярост и бесен гняв.
— Тогава защо ме подмамваше? Защо ме омагьоса? Защо ме вкара в грях?
— Я мълчи, цялото село ще дотърчи тука!
Тя пак се хвърли на гърдите му, прегърна го, зацелува го и захленчи с всичката сила на страха, любовта и отчаянието:
— Ах, едничък мой, ах, избранико мой от хиляда, убий ме, но не ме пъди! Обичаш ли ме? Обичаш? Прегърни ме тогава за последен път, вземи ме, прегърни ме и не ме предавай на мъка, на плачове, на гибел! Само тебе имам на тоя свят… Остави ме при себе си. Като вярно куче, като последна слугиня ще ти служа!
Тя стенеше с трогателни думи, изтръгвани от самото дъно на дълбоко измъчената й душа.
А Матеуш се виеше като в клещи и доколкото можеше, избягваше да даде решителен отговор, само се задоволяваше с целувки и ласки, съгласяваше се с всичко, каквото кажеше тя, и се оглеждаше нетърпеливо и тревожно наоколо, понеже му се видя, че Яшек стои на прелеза.
Но след няколко минути Тереска разбра напълно истината, отблъсна го от себе си, закрещя и го зашиба с думи като с бичове:
— Лъжеш като циганин! Всякога си ме лъгал! Ама сега вече няма да ме измамиш! Страх те е от сопата на Яшек, затова се виеш като стъпкан червей! А аз му повярвах като на най-добрия! Боже мой! Боже мой! Яшек е такъв добър, надонел ми е подаръци, никога лоша дума не ми е рекъл, а аз как му се отплатих! Да вярвам на такъв неверник, на такъв разбойник, на такова куче! Върви си при Ягуша! — закрещя тя, като подскачаше с пестници към него. — Върви! И нека кучкар да ви ожени, приличате си един на друг: пачавра и разбойник!
Тя падна на земята и се захласна в страшен и безумен плач.
Матеуш стоеше над нея и не знаеше какво да прави, майка му хлипаше нейде до стената, когато Яшек излезе от градината, приближи до жена си и й зашепна трогателни, пропити със сълзи и доброта думи:
— Ела си, ела си у дома, клетнице. Не бой се, нищо лошо няма да ти сторя, стига ти това, що си претърпяла, ела си, жено…
Той я взе на ръце и когато вече я пренесе през прелеза, викна на Матеуш:
— Доде съм жив, няма да ти простя това, що си й направил, господ нека ми е на помощ!
Матеуш мълчеше. Срам го задушаваше и заливаше сърцето му с такава горчивина, с такава прекомерна мъка, че отиде в кръчмата и пи там цяла нощ.
В миг цялата история се разнесе по селото и за общо учудване разправяха за Яшковата постъпка с голямо уважение.
— Със свещ да търси, няма да намери друг като него — казваха с умиление жените, като в същото време страшно негодуваха против Тереска, но Ягустинка разпалено я бранеше.
— Тереска не е виновна! — врещеше тя по людските порти, където дочуеше, че я одумват. — Тя беше още дете, когато Яшек отиде войник, остана сам-самичка, дори и без дете, та чудно ли е, че през толкова години й е домъчняло за мъж. А Матеуш подушил като куче и почна да се подмилква, да й разправя чудесии, да я води по танци, докато прелъга глупавата женица.
— Няма ли съд за такива съблазнители? — въздъхна една.
— Главата му вече побелява, а още се мъкне по жени.
— Ергенско тегло, откъде да си вземе, бедния, ако не от чуждото — присмиваха се ергените.
— И Матеуш не е виновен, нали знаете, дето има една дума, че ако кучката не дава, и кучето не може да вземе! — засмя се Стахо Плошка, за което по чудо не го набиха.
Но скоро престанаха да приказват за това, понеже жътвата хлопаше на вратите, настъпиха хубави, сухи и горещи дни. По възвишенията житата просто плачеха за коса и ечемиците вече узряваха, та всеки ден някой излизаше да нагледа нивите си, а по-богатите вече подпитваха за работници.