— … да се скапеш дано… пусни ме, че ще викам!…
— … защо си такава проста, мари… защо се дърпаш? Лошо ли ти мисля, лошо ли?
— … па и ако чуе някой. Моля ти се, ребрата ще ми смачкаш… пусни…
Петрек, Бориновият ратай, и Марина, слугинята на свещеника! По гласовете ги позна и се отстрани с усмивка. Но след няколко крачки пак се върна на предишното си място и се вслушваше със странно разиграно сърце. Гъсти храсти и тъмнина ги засланяха, не можеше да ги различи човек, но той чуваше все по-ясно кратки, откъслечни и кипнали от страст изрази, които избухваха като пламъци, а понякога дълго време вреше трескаво, сподавено дишане и боричкаие.
— … такавачка, като моята Ягуша, ще видиш… само ми позволи, Маришко, само…
— … нима ще ти повярвам… да не съм аз такава… ох, дай ми да си събера душата.
Изведнъж храстите зашумяха, нещо падна тежко на земята, но не след много се разклатиха и — пак къси, разгорещени шепоти, тихи смехове и целувки.
— … сън ме вече не лови, само за тебе, Маришо… за тебе, най-миличка…
— … на всяка все същото разправяш… до среднощ те чаках… при друга си бил…
Яшо като че ли внезапно оглуша и затрепера като трепетлика. Вятър се понесе из градината, разклатиха се дърветата и зашепнаха тихо като насъне, от пчелина лъхнаха такива медени благоухания, та чак нещо го стисна под гърдите. Очите му се наляха със сълзи, някакъв трепетен кипеж и нещо тъй приятно почна да го измъчва, че той час по час се протягаше и въздишаше.
— … грижа ме е за нея, колкото за ланския сняг… тя сега с Яшо се е сдушила…
Той дойде на себе си, притисна се до плета и слушаше все по-разтреперан.
— … истина… всяка нощ му излиза… Козеловица ги издебнала в гората…
Свят му се зави и му притъмня на очите. Той едва се задържаше на краката си, а там в шубрака целувките непрестанно мляскаха раздразнително, смеховете и шепотите не стихваха…
— … с вряла вода като на някое куче ще ти попаря главата…
— Само веднъж, миличката ми… нищо лошо няма да ти направя… ще видиш…
— … Петруш, какво правиш, Петруш?…
Яшо отскочи и избяга като вятър, съдра о храстите расото си, втурна се в къщи червен като божур, облян в пот и обзет от треска. Добре, че никой не му обърна внимание. Майка му седеше пред огнището, предеше на хурка и пееше тихичко: „Всичките ни дневни грижи“, сестрите му й пригласяха с тъничките си гласове заедно с Михал, който лъскаше черковните свещници, а баща му вече спеше.
Яшо се затвори в стаята си и се залови за молитвеника, но макар че упорито повтаряше латинските думи, той постоянно чуваше ония шепоти, ония целувки. Най-сетне допря чело до книгата и вече неволно се отдаваше на някакви мисли, сякаш на горещи вихри.
„Значи, тъй? — мислеше си с все по-голям ужас, а в същото време и с някакви сладостни тръпки. — Значи тъй!“ — повтори изведнъж гласно и в желанието си да се откъсне от тия отвратителни размисли, взе под мишница молитвеника и отиде при майка си.
— Ще ида да изчета молитва при Агата — рече й той тихо и покорно.
— Иди, сине, и аз ще дойда по-късно. — И тя го погледна много мило.
У Клембови нямаше почти никого в къщи. Само Ямброжи мърмореше нещо от молитвеника при умрялата, която лежеше покрита с покров. Откъм главата, на леглото, прикрепена в каничка, мъждееше дебела свещ. През отворените прозорци надничаха отрупани с плодове ябълкови клони. Нощта бе обсеяна със звезди. От време на време някой закъснял минувач подаваше учудено лице, а в отвода непрестанно ръмжеха кученца.
Яшо коленичи под свещта и тъй горещо се отдаде на молитвите, че не усети кога Ямброжи откуца към дома си. Клембови си легнаха да спят нейде в градината и наскоро пропяха първи петли, обаче майка му не го забрави.
Но какво да прави, когато сън го не хващаше, тъй като, щом го налиташе дрямка, пред него се явяваше като жива Ягуша и той скачаше в леглото, потриваше очи и се оглеждаше изплашен. Разбира се, нямаше никого, цялата къща бе потънала в дълбок сън, а откъм другата стая се разнасяше хъркането на баща му.
„Може би тя затуй… — Той се замисли, като си спомняше нейните горещи целувки, разпалени очи и разтреперан глас. — А аз си мислех!“ — Той се разтресе от срам, скочи от леглото, отвори прозореца и седна на него, като чак до съмване размишляваше и се покайваше за неволните си прегрешения и изкушения.
А сутринта при службата не посмя дори очи да вдигне към народа, нито да се огледа по черквата и толкова по-горещо се молеше за Ягна, защото вече напълно бе повярвал в страшните й прегрешения, но не успя да възбуди у себе си гняв и отвращение към нея.