Те не знаеха също, че пеят някаква песен, която сама се бе родила от тях и като разпяла се птичка се носеше над помръкналите поля, по цял свят.
Не знаеха дори къде са, къде отиват и за какво отиват.
Внезапно нейде отблизо, над самите им глави проехтя сух и твърд глас:
— Яшо, у дома!
В същия миг той изтрезня. Бяха на тополовия път и майка му стоеше пред тях със страшно и свирепо лице. Той почна да мънка нещо и да говори несвързано.
— Дома да вървиш!
Тя го хвана за ръка и ядосано го потътра след себе си. Той не се опря и покорно тръгна…
Ягуша вървеше подире им като омагьосана, но изведнъж органистката взе камък от пътя и го хвърли със страшен яд към нея.
— Махай се оттук! В кучкарника да си вървиш, кучко такава! — викна тя с презрение.
Ягуша се огледа наоколо и никак не разбираше към кого се отнасят тия думи, но щом те изчезнаха от погледа й, тя дълго се мъкна по пътищата, а после, когато домашните й си легнаха да спят, седя до съмнало при прозореца.
Часовете течеха един след друг, петли пееха, коне пръхтяха при колите до вира, раззаряше се, селото се разбуждаше, вода черпеха от вира, стока изкарваха на паша, някой вече излизаше на работа, някъде жени забъбраха, другаде деца хленчеха, а тя не мръдваше от място и с отворени очи сънуваше наяве Яшо — че разговаря нещо с него, че се гледат тъй отблизо, та чак сладостни тръпки я обземаха, че отиват някъде и пеят нещо такова, което не можеше да си припомни — и все тъй в кръг едно и също.
От тия чудни видения я сепна майка й, а най-много Ханка, която дойде, притъкмена вече за път, и макар нерешително, първа подаде ръка за помирение.
— Отивам в Ченстохова, та прощавайте, каквото съм ви прегрешила…
— Бог да те възнагради за добрите думи, ама неправдата си е неправда! — измърмори старата.
— Да не приказваме за това! Аз ви моля от чисто сърце да ми простите.
— Нямам злоба в сърцето си към тебе! — въздъхна дълбоко Доминиковица.
— Нито аз, макар че не малко изстрадах! — рече гордо Ягна и като чу черковната камбанка, отиде да се преоблече за черква.
— Знаете ли, че Яшо органистовия ще дойде с нас — рече след малко Ханка.
Като чу тази новина, Ягуша изскочи недооблечена от стаята.
— Току-що ми каза самата органистка, приискал и той да иде, та да иде на Ченстохова! По-весело ще ни е да пътуваме с попче, па и по-почетно ще е! Хайде сбогом! — И тя се сбогува приятелски с тях и тръгна за черква, като разправяше новината на срещнатите по пътя. То се знае, че се чудеха на това. Само Ягустинка поклати глава и рече тихо:
— Има нещо тука! Току-така на драго сърце не е тръгнал той!…
Но нямаше време за по-дълги догадки, че половин село се бе събрало в черквата и свещеникът вече излизаше да отслужи за добър път на поклонниците.
Яшо помагаше в службата, както и всеки друг път, но днес лицето му беше по-бледо и някак чудно оболяло, а очите му със сини кръгове и още влажни от сълзи, така че цялата черква му се мяркаше като в мъгла: Тереска, просната на кръст през всичкото време на службата, изплашените очи на Ягуша, майка му, седнала на чина на дворянина, и пристъпващите за причастие поклонници-пътници — като през мъгла виждаше той, през едва сдържаните сълзи, през скръбта, която разкъсваше сърцето му, и през смъртната си печал.
Свещеникът прекръсти от олтара заминаващите, а като наизлязоха пред черквата, поръси ги със светена вода и ги благослови. Вдигнаха веднага хоругвата, кръстът блестеше начело, някои запя и дружината тръгна в далечния си път.
От Липци бяха: Ханка, Мариша Балцерекоте, Клембовица с дъщеря си, Гжеля Кривоустия, Тереска и мъжът й, който се бяха обрекли из целия път нищо топло да не хапнат, и няколко коморнички. Но заедно с другоселците се бяха събрали стотина души.
Цялото село ги изпращаше, а натоварените с вързопи коли вървяха отподире. Въпреки ранния час жегата вече се усилваше, слънцето заслепяваше очите и такъв прах се вдигаше, та вървяха като в задушливи облаци.
Ягуша вървеше с другите и с майка си. Тя бе страшно отслабнала, тресеше се вътрешно от жал, преглъщаше горчивите сиротински сълзи и гледаше в Яшо като в слънце, разбира се, отдалече, понеже органистката с децата си нито за миг не го напущаше, та нямаше възможност ни да си продума човек с него, нито дори да се изпречи пред очите му.
Матеуш й приказваше нещо, ту майка й, ту други й заговорваха, а тя знаеше само едно: че Яшо си отива завинаги, че никога, никога няма да го види.