При кръста на Подлесието се сбогуваха с поклонниците, които незабавно продължиха с песни нататък, отдалечаваха се все повече и повече, докато изчезнаха напълно от погледа и само някъде в слънчевите далнини се вдигаха кълба прах над пътя.
„Защо? Защо?“ — стенеше Ягуша и се тътреше като мъртва след другите към село.
„Ще падна и ще умра!“ — мислеше си тя, сякаш усетила в себе си началото на смъртта. Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, лишена от сили поради този пек, умората и страшната мъка на душата си.
„И какво ще правя аз сега, какво?“ — питаше се тя, загледана в този странно опустял и болезнено ослепителен ден.
Тя жадно очакваше нощта и тишината й, но и нощта не й донесе нито облекчение, нито успокоение: до зори се блъска около къщи, излиза на пътя, дори изтича чак на Подлесието, до кръста, където за пръв път бе видяла Яшо, и с изгорели от мъка очи търсеше по широкия песъчлив друм нещо като следи от стъпките му, поне сянка от него, поне грудчица пръст, докосната от него.
Нямаше. Никъде нямаше нищо за нея, нямаше вече милост и спасение.
Накрай тя не можеше дори и сълзи да намери в себе си, убитите й от печал и отчаяние очи светеха като кладенци на бездънна болка.
И само понякога през време на молитва от засъхналите й устни се откъсваше жалостен плач.
„И за какво е всичко това, боже мой, за какво?“
XIII
У Доминиковица стана вече съвсем непоносимо, защото Ягуша се въртеше като замаяна и сякаш откъсната от божия свят, Йенджих също нищо не работеше и все по-често си поседяваше при Шимек, а в стопанството наставаше такава бъркотия и похаба, че неведнъж изкарваха кравите неиздоени на паша, свинете квичеха гладни, а конете изгризваха дърветата на празните ясли и ръжеха, защото старата не можеше да свърши всичко: тя още ходеше опипом с тояжка, още бе с превързани очи, полусляпа, та не бе и чудно, че главата й се пръскаше от грижи.
И как да не се пръска: торът за пшеницата съхнеше разхвърлян на нивата, а нямаше кой да го заоре, ленът вече плачеше за скубане, добре беше и картофите още веднъж да се оплевят и възрият, дървата за огрев се бяха свършили, стопанските уреди се похабяваха, жътвата дойде — работа за десет души да стигне, а то вървеше, като че с игла кладенец копае човек. Тя дори нае една работница и сама тичаше, колкото можеше, и децата редеше на работа, но Ягуша беше като че ли глуха за всички молби и увещания, а пък Йенджих на една нейна заплаха надменно й се озъби:
— Ще зарежа всичко и ще се запилея по света! Ти изгони Шимек, сега си върши сама работата! Не го е грижа там него за тебе. Къща си има, пари си прихваща, жена си има, кравата му крава и е чудо стопанин. — Така й надумваше той нарочно и се попредпазваше настрана.
— Така си е, тоя разбойник успя всичко добре да си нареди — въздъхна тежко старата.
— Наредил е я, дори Настуша му се чуди!
— Трябва да повикаме някого или ратай да главим… — мислеше Доминиковица с глас.
Йенджих се почеса и рече нерешително:
— Ех, чуждия ще търсиш, когато Шимек е готов… само да му речеш…
— Глупак, ти да не се бъркаш, дето не ти е работа — озъби му се тя и много се ядоса, че, тъй или иначе, трябваше да отстъпи и да се помири с него.
Все пак най-много беше загрижена за Ягуша, защото напразно се опитваше да узнае какво й е. И Йенджих не знаеше, а пък да разпитва съседки и приятелки тя не смееше, да не би да притурят още. Целите тия три дена от заминаването на поклонниците за Ченстоховския манастир тя се луташе в най-различни догадки като в досадна тъмнина. Най-сетне в събота след пладне, отчаяна до краен предел, взе под мишница един охранен паток и отиде при свещеника.
Върна се чак вечерта, сърдита като есенна нощ, разплакана и с тежки въздишки. Никому не продумваше, едва след вечеря, като остана насаме с Ягуша, притвори вратата откъм отвода и рече:
— А ти знаеш ли какво се приказва за тебе и за Яшо?
— Не искам и да знам какво дрънкат! — отвърна Ягна недоволно и повдигна разпалените си като от треска очи.
— Искаш не искаш, ти трябва да знаеш, че от хората се нищо не укрива! А който скришно върши нещо, за него явно се приказва! А пък за тебе разправят такива работи, че господ да чува!
И тя надълго и нашироко разказа какво се бе научила от свещеника и от органистови.
— Още през нощта го пресъдили: органиста му наложил кокалците, па и свещеника притурил с чибука си и за да го опазят от тебе, пратили го до Ченстохова. Чуваш ли? Я си помисли какво нещо си направила ти! — викна й гневно тя.