Едва след някое време органистката й науми за Ягуша.
— Светата истина си е! Тя е виновна за всичко — завайка се отчаяно кметицата. — Това миткало кучешко, тая сатана! Дано на пътя да псовисаш за злото, дето ми направи, дано червеи месата да ти разнесат за срама, дето ми го докара, за моето злочестие! — И тя се строполи на пейката, изнемогнала от неизказана мъка и в хлипания.
Всички се наплакаха до насита над нея, навайкаха се и се разотидоха по домовете си, тъй като слънцето вече клонеше към залез. Остана само органистката и като се затвориха двете, уговориха нещо важно и още преди здрач се разтичаха из селото, по къщите и започнаха някаква тиха и тайна работа.
Към тях се присъединиха Плошковите, подбраха и някои други и отидоха заедно при свещеника. Той изслуша всичко, но разпери ръце и рече:
— Не се бъркам в нищо. Правете, каквото искате, аз нищо не знам и утре още от сутринта отивам за цял ден в Жарнов!
Настана страшно неспокойна вечер, изпълнена с наговаряния, разпри и потайни шепоти, а като падна тъмна нощ, всички заговорници се стекоха в кръчмата и черпени от органиста и жена му, отново почнаха да се съветват и да обмислят. Бяха се събрали все първите стопани в селото и току-речи всички женени жени. Съветваха се доста дълго, когато Плошковица закрещя:
— А къде е Антек Борина? Цялото село се е събрало, а той е пръв стопанин в Липци и без него не може. Каквото и да се реши, няма да е в сила без него.
— Истина, я го повикайте! Трябва да дойде! Не може без него! — крещяха.
— А може пък той да я защити, кой знае? — пошепна една.
— Би ли посмял да се противи на цяло село! Щом са всички, всички да са!
Скокна да го повика помощникът и трябваше от леглото да го издърпа, защото вече спеше.
— Трябва да отидеш и да си кажеш думата! Ако не отидеш, ще рекат, че я браниш и че си против цялото село! Жените няма да ти простят старите грехове. Върви, хайде, веднъж завинаги да се свърши с това.
И той отиде, макар и с тежко сърце, защото го принудиха.
Кръчмата беше като натъпкана, игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, и тихо шумеше, защото органистът тъкмо бе застанал на една пейка и говореше, сякаш държеше проповед:
— … и няма друг начин! Селото е като една къща: ако някой злосторник измъкне долната греда, друг се полакоми за горните греди, а на трети се прище да вземе част от стената, тогава и къщата ще се събори и ще смаже и хората в нея! Разберете го добре това! А ако всекиму бъде позволено да краде, да чупи, да прави пакост, да развратничи, тогава какво ще стане със селото? Казвам ви, то няма вече да е село, а дяволска кочина, срам и укор за честните хора! Отдалече ще го отминават и ще се кръстят, колчем споменат името му. Но казвам ви, че рано или късно божието наказание ще сполети такова село, както е сполетяло Содом и Гомора! Ще сполети и всички ще погуби, защото всички са еднакво виновни — както тези, които не вървят в пътя, така и онези, които позволяват на злото да се шири! Свещеното писание ни учи: ако ръката ти те съблазни, отсечи я, а ако окото ти те съблазни, извади го и го хвърли на кучетата! Ягуша, казвам ви, е по-лоша от мор, по-лоша е от чума, защото сее поквара, греши срещу всички заповеди и навлича върху селото ни божия гняв и божието страшно наказание! Изгонете я, докато е още време! Преля вече мярката на греховете и настана време за отплата! — ревеше той като бик, та чак очите му изскачаха от зачервеното лице.
— То се знае! Време е! Народа може да наказва, може и да награждава! Да я изгоним от селото! Да я изгоним! — крещяха все по-високо.
Говори и Гжеля, братът на кмета, говори и старият Плошка, и Гулбас се дърли, но малцина ги слушаха, защото всички приказваха едновременно. Органистката все разправяше каква била работата с Яшо, кметицата също набиваше всекиму в ушите какви пакости й бе сторила, па и други се бяха доста поотпуснали, та кипеше като на панаир.
Само Антек не се обаждаше. Той стоеше при тезгяха мрачен като нощ, стиснал зъби и блед от мъка. Налитаха го такива минути, та му идеше да сграбчи пейката и да замлати по тия разкрещели се муцуни и да ги тъпче като гнусни червеи. Тъй отвратително му се видя всичко това, та пиеше чаша след чаша и само плюваше и псуваше тихо.
При него се приближи Плошка и го попита така високо, че цялата кръчма да чуе:
— Всички вече се съгласиха, че Ягуша трябва да бъде изгонена от селото. Кажи си и ти думата, Антони!
Изведнъж кръчмата утихна. Всички очи се спряха върху него, бяха почти убедени, че ще се възпротиви, но той изфуча, изправи се и рече високо: