— В селото живея и със селото държа! Щом искате да я изгоните, изгонете я! Па ако щете на олтара да я сложите, сложете я! Все едно ми е!
Разблъска с ръце тези, които бяха му заградили пътя, и си излезе, без да погледне никого.
Дълго още след излизането му се наговаряха, почти до зори. На сутринта вече всички знаеха, че е решено да изгонят Ягуша от селото.
Малцина се обявяваха в нейна защита, защото всекиго нахокваха. Само Матеуш, без да се бои от никого, псуваше всички направо в очите и се заканваше на цялото село. Побеснял вече до крайност, той изтича да търси помощ от Антек.
— Знаеш ли за Ягуша? — Беше блед като мъртвец и цял трепереше.
— Ами знам, такъв е обичая! — рече Антек късо, като се миеше на кладенеца.
— Мор да ги измори с такъв обичай! Органистова работа е това! Как, ще позволим ли такава несправедливост? Какво и кому е напакостила? А пък дето я обвиняват, не е истина, чиста лъжа е това! Господи, да решат да изгонят човека като бясно куче. Това не може да бъде!
— Ти против цяло село ли си?
— Казваш го, като че ли си с тях! — изръмжа Матеуш със страшен укор.
— С никого не съм, ама и за нея ме боли колкото ей за тоя камък.
— Помогни, Антек, дай ми някакъв съвет. Ей, казвам ти, нещо ми притъмнява в главата! Помисли само какво ще прави тя, къде ще се дене! Ах, кучите им синове, разбойници, вълци такива. Ще грабна секирата и ще сека, но няма да позволя! Няма да позволя!
— Нищо не мога да ти помогна. Решили са, а какво може един срещу всички? Нищо!
— Ти имаш зъб на нея! — изкрещя неочаквано Матеуш.
— Имам или нямам, това си е моя работа — рече Антек сурово и подпрян на кладенеца, се загледа нейде далече. Като болезнено кълбо се намотаха в него само потулените, но вечно живи любов и ревност и той се люшкаше в душата си с пъшкане като блъскано от вихър дърво.
Изведнъж се озърна. Матеуш вече го нямаше там, а селото му се стори някак чуждо, странно неприятно и страшно разкрещяло се.
Наистина и този паметен ден беше някак необикновен. Слънцето се мъкнеше бледо и сякаш подпухнало. Вън бе задушно и страшно горещо, небето се бе снишило, отрупано с дрипави облаци, всеки миг се напъваше вятър и замиташе, та по улиците се вдигаха кълба от прах. Клонеше на буря, нейде над горите като че ли се святкаше.
И между народа се вдигаше страшна виелица. Хората тичаха като обезумели по селото. Във всички къщи кипяха караници, а едни жени дори се сбиха при вира. Кучетата неспирно лаеха, току-речи никой не излезе на работа по къра. Неизкараните на паша говеда ревяха из оборите. Дори черква нямаше този ден, свещеникът още в зори бе отпътувал. Бъркотията ставаше все по-голяма и безпокойството от минута на минута растеше.
Като забеляза, че пред портата на органистови се събира все повече народ, Антек нарами косата и бързо отиде на нивата при гората.
Вятърът му пречеше, като разбъркваше житото и шибаше пясък в очите му, но той задълба в нивата, започна да коси и в същото време спокойно се вслушваше в далечната гълчава.
„Може би вече…“ мина му внезапно през ума, сърцето му заби като чук, яд го залюшка. Той изправи гръб и ха да захвърли косата и да полети да я спасява, но навреме се овладя.
„Който е сгрешил, да понесе и наказанието си. Нека, нека!“
Житните стъбла с шум се навеждаха в краката му и го шибаха като развълнувана вода, вятърът развяваше косата му и сушеше изпотеното му от мъка лице, очите му почти нищо не виждаха, сякаш целият бе там, при Ягуша, и само коравите му приучени ръце сами размахваха косата и слагаха откос след откос.
Вятърът донесе някакъв дълъг и проточен писък откъм селото.
Той захвърли косата и седна под житната стена, сякаш зарасна към земята, сякаш с всички сили се бе вкопчал в нея и цял бе обгърнат от нея като че ли от железни нокти и се задържа, не се поддаде, макар че очите му летяха над селото като обезумели птици, макар че сърцето му пищеше от тревога, макар че се тресеше и трепереше от вълнение.
„Всичко трябва да върви по реда си! Трябва да ореш, за да сееш, трябва да сееш, за да жънеш, а което пречи, трябва да се оплеви като вреден бурен“ — казваше в него някакъв суров, предвечен глас, сякаш гласът на тая земя и на тия човешки селища.
Той все още се бунтуваше, но слушаше вече все по-покорно.
„То се знае, всеки има право да се пази от вълци, всеки.“
Някакви последни жалби и мисли го сграбчиха като люти, хапливи вихри, обвиха го в гъста мъгла и мигом го понесоха.