— Валек! Я фрасни по хълбока дясната, че остава надире!
И се усмихна, защото след удара кобилата потегли вече равно, а когато конете стигнаха до пътя, той стана бързо, потупа ги галено по шиите, а те протегнаха муцуни към него и приятелски душеха лицето му.
— Стооой! — викна проточено Валек, изтегли блесналия като сребро плуг, вдигна го леко и дръпна конете за юздите, та заобиколиха малко, заби лъскавото острие в стърнището, плесна с камшика и те отведнъж потеглиха, та чак кобиличките на плуга заскърцаха. И продължаваше да оре дългата нива, която се намираше под прав ъгъл на пътя по наклона, простряна като дълга ивица от изорана пръст чак до селото, разположено ниско, сякаш потопено в червеникавите и жълтеникави градини.
Беше тихо, топло и малко възсънно време.
Макар че беше вече краят на септември, слънцето все още припичаше. То бе застанало на средата между пладне и залез и камъните, храстите и крушите по нивите, дори изсъхналите твърди бурени хвърляха вече зад себе си хладни вечерни сенки.
Беше тихо по опустелите ниви и упоителна сладост се носеше из замъгления от слънчева омара въздух; тук-там по високия блед небосвод бяха разхвърляни грамадни бели облаци, сякаш навеяни от вихри и разпокъсани снежни лавини.
А под тях, докъдето око види, се стелеха посивелите поля като някоя грамадна тава със сини ръбове от гори — тава, през която като блеснала на слънцето сребърна нишка полъскваше на завоите си реката между крайбрежните елхи и ракити. Насъбрала водите си всред село в огромен продълговат вир, тя се спущаше като в понор между хълмовете на север. В дъното на котловината около вира бе разположено селото и трептеше на слънцето с есенните багри на градините като жълто-червена гъсеница, свита върху сив лопянов лист. От нея към горите се стелеше дългото пооплетено предиво на продълговатите ниви, ивиците на сиви лехи, гайтаните на слоговете, отрупани с къпини и храсти. Тук-там из тази сребриста сивота се разливаха струи от злато, жълтееха с дъхавите си цветове лупините, ту се белееха замрелите сухи легла на потоци или се простираха задрямали песъчливи пътища, а край тях редица мощни тополи се въземаха полека въз хълмовете и пак се снишаваха към горите.
Свещеникът се сепна от този унес, защото нейде наблизо се разнесе продължително и жаловито мучене, от което дори враните литнаха с грак и полегато се понесоха към разкопаните картофища, а игривата им черна сянка ги следваше по стърнищата и угарите.
Той прислони очи с ръка и загледа срещу слънцето: по пътя откъм гората една подявка теглеше за въже едра червена крава. Като мина покрай него, тя поздрави и поиска да свърне, за да му целуне ръка, но кравата я дръпна настрана и пак зарева.
— Ще я продавате ли?
— Не… водя я на воденичарския бик… чакай, лудетино… да не си побесняла! — викаше запъхтяна подявката и се силеше да се запре, но кравата я помъкна, та и двете се затичаха със ситни крачки и се скриха в цял облак от прах.
Подир тях по песъчливия път се мъкнеше евреин вехтошар. Той буташе пред себе си тежко натоварена количка, затова час по час сядаше и тежко дишаше.
— Какво ново, Мошек?
— Какво ново?… Комуто си е добре, той и новини добри си има… Картофите, слава богу, се народиха, ръжта е много, зеле ще има. Който си има картофи, който си има ръж, който си има зеле — у него и новини добри има.
Той целуна ръкава на свещеника, нахлузи ремъка на количката през врата си и пак продължи да тика, но по-леко, защото беше нанадолнище.
След него тътреше крака посред пътя и вдигаше прах сляп просяк, воден от вързано с връв охранено куче.
А след това откъм гората тичаше момче с бутилка, но щом видя до пътя свещеника, заобиколи го отдалече и припна пряко през нивите към кръчмата.
И пак селянин от съседно село возеше жито на воденицата или пък еврейка караше стадо купени гъски.
Всеки поздравяваше с „Да бъде похвален“, разменяше по някоя приказка и продължаваше пътя си, изпратен с благата реч и поглед на свещеника. Понеже слънцето падаше все по-ниско, той стана и извика на Валек:
— Доори до брезичките и си ела… за нищо работа ще се уморят конете.
И тръгна полека по междите, шепнеше полугласно молитви и с ясен, пълен с любов поглед обгръщаше нивята…